"Дойче веле":
В България боли
Само за няколко дни в българската есен припламнаха повече от пет различни протеста. В дъното на всеки един от тях е голямата болка, причинена от натрупаните несправедливости
/ брой: 246
Мирела Иванова
Моя близка приятелка лекарка, малко над петдесетте, голям специалист и национален консултант, която - меко казано - се прегърбва и прекатурва от работа, без това да е обвързано с кой знае какво заплащане, ми разказа следната история: Малко след 10 ноември нейна високоуважавана колежка отишла след пенсионирането си у нас да поработи още петнайсетина години в Южноафриканската република. Сега вече се завърнала окончателно, спокойна и ведра, с осигурени старини и посъветвала приятелката ми, чиито качества добре познава и цени: “Отивай да работиш в чужбина, докато още си млада.”
Това ли е пътят пред българските лекари, опитни или току-що дипломирани: да подадат колективна оставка, както постъпиха първо в кръвния център в Стара Загора, а сега и в други градове, да изоставят домовете и пациентите си и да напуснат страната? Нищо чудно тогава, че Българският лекарски съюз излезе с остро протестно писмо срещу политиката в здравеопазването и предупреди за предстоящия кадрови колапс.
Унизени и сринати
Едновременно с това пациенти и техните близки, една печална общност на жертвите на лекарски грешки, също протестираха - не с писмо, а на живо пред Съдебната палата. Двата протеста са взаимосвързани в една обща и нереформирана система, в която всичко - и конкретно, и абстрактно - може да се обобщи с една дума: БОЛКА
Болката е и в дъното на всички останали протести, проведени в последните дни: преброих повече от пет различни, без да смятам призивите от вчера и днес - за учителски бунт, който настоява издръжката на един ученик да се увеличи с 15%.
Нима многобройното шествие срещу битовата престъпност, от която е пострадал всеки втори българин, не говори за отчаяната беззащитност на гражданите и не им причинява болка? Нима не са прави майките, когато настояват за по-високи детски надбавки и ужасени от мизерните перспективи пред децата си изпитват болка? Или ще упрекнем учителите, унизени и сринати до социалното дъно? А каква неизразима болка причинява фактът, че Софийският университет, който преди половин година изригна в протест срещу паметника на Радой Ралин, един от най-свободолюбивите български духове, сега организира възпоменателна конференция за Людмила Живкова...
Гласовете на болката
Но гласовете на болката, обединени в малки съсловни, професионални или общностни бунтове, припламват потушимо в есента и остават нечути. Политическите сили, от управляващата до опозиционните, са втренчени в пъпа си, все едно какво име носи - понастоящем е референдум за „Белене”. Прилагат се процедурни хватки, тече оглушително наддумване, сериозните аргументи се омешват с най-елементарен популизъм, мрачните вещания - с омерзително късопаметство. Така се създава онази далечна, напълно откъсната от конкретния ни живот политическа стратосфера, която обитават всички участници и съучастници в изграждането на днешното българско общество на болката.