Умберто Еко. Гарантирано безсмъртие

    На 19 февруари тази година почина Умберто Еко. Впечатляващ е резонансът на тази смърт по света и у нас. Защото през годините си отидоха толкова много от светилата на философската мисъл, а за някои от тях дори не споменахме нищо. Разбираемо е защо не се впечатлихме, че си отидоха Хайдегер, Маркузе, Лукач, Марло и Адорно, отдадохме някаква почит на Сартър, но само специалистите осъзнаха, че ги няма Барт, Уилямс, Кетъл, Фуко, Лакан,  Дьо Ман, Гатари, Лиотар, че след тях си отидоха и Дерида, и Саид, и Бодриард, и Хобсбом, и Бланшо. Главно леви, но и десни, тези велики мислители у нас бяха разнопосочно прочетени и апроприирани.
    Умберто Еко принадлежеше на тази бляскава плеяда на учени от двадесети век, които се опитваха да ни помогнат да разберем времето, миналото и бъдещето си. По-различен от всички тях все пак беше и с това, че освен симиотичните си изследвания, литературната критика, той ангажира милиони читатели с един нов, откриващ нови хоризонти романов вид, исторически детективски роман (подобен на романите на Елис Питърс, Бари Ънсуърт, Борис Акунин), но роман, привлекателен и за специалистите, които не четат детективски романи - "Името на розата" (1980 г.). Еко през следващите десетилетия написа още шест романа ("Махалото на Фуко" - 1988 г., "Островът от предишния ден" - 1994 г., "Баудолино" - 2000 г., "Тайнственият пламък на кралица Лоана" - 2005 г., "Пражкото гробище" - 2011 г., "Нулев брой" - 2015 г. - всичките преведени у нас). Те всички станаха културни явления, но така или иначе неговият шедьовър си остана "Името на розата" с всичките си загадки, включително и тази в заглавието, различно четено - макар че на мен лично ми се струва, че е препратка към "Ромео и Жулиета", второ действие, втора сцена, стих 43-44.
    Умберто Еко е роден на 5 януари 1932 година в град Алесандрия, област Пиемонт (там са родени също лингвистът-славист Рикардо Пикио, голям приятел на България, и легендарният футболист на Милан Джани Ривера, "златното момче на италианския футбол"). Баща му Джулио е счетоводител, майка му, Джована, в годините на Втората световна война, когато баща му е мобилизиран, завежда момчето в близко село. То учи в едно от селезианските училища, основани от Дон Боско. Според семейната легенда фамилното име Еко е съкращение на латинския израз ex caelis oblatus, "дар от небето". Въпреки че баща му иска да го прави юрист, той записва средновековна философия и литература в университета в Торино и пише дипломна работа за Тома Аквински. Още през студентските си години се отрича от католическата си вяра. Работи в телевизионната компания РАИ, общува с млади художници, артисти, писатели и музиканти авангардисти ("Групо 63"), публикува първото си изследване "Естетическата проблематика на Тома от Аквино", преподава в университета в Торино. Отслужва редовна военна служба в армията - 18 месеца, от 1959 до 1975 година работи като редактор в известното миланско издателство "Бомпиани".
    През 1962 година се жени за Ренате Рамге, учителка по изобразително изкуство, германка, двамата имат син и дъщеря. Събрал е огромна библиотека - 30 хиляди тома в апартамента си в Милано и 20 хиляди във вилата си. Гостува като лектор в САЩ, неколкократно в Колумбийския университет, в Харвард, в университета на Индиана в Блумингтън, публикува забележителни изследвания в областта на семиотиката, става един от най-значимите учени в тази област, издава десетки научни трудове, учредява научното списание VS, където публикуват прочути учени семиотици, философи като Геймас, Джон Сърл, Лакоф, Милорад Павич. Сред идеите, които Еко лансира и които впечатляват, са тази за "отворения текст", за "семиологичната партизанска война", изследванията му върху медийната култура, разработката на подхода на интерпретативната семиотика. От 1998 година преподава в университета на Болоня - най-стария университет в света (основан през 1088 година), в който са следвали Петрарка, Томас Бекет, Еразъм, Дюрер, Коперник, Торквато Тасо, Голдони, Маркони, Антониони, Пазолини, където мнозина от тях и преподават след това, сред тях е и Данте. Там той учредява оригиналната програма "Антропология на Запада", в която основен акцент е реципрочността на знанието на Изтока и на Запада.
    Вероятно работата в "Бомпиани", но със сигурност и под влиянието на любимите си писатели Джойс и Хорхе Луис Борхес, Умберто Еко решава да експериментира с "Името на розата". Героят Хорхе от Бургос определено е реверанс към Борхес, монахът Уилям от Баскервил съчетава Уилям Окъм ("бръсначът на Окъм" - принципът за простотата в науката, съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения) и семейство Баскервил на Конан Дойл, като редица пасажи напомнят за описанията на Шерлок Холмс. В немалка степен за търговския успех на романа в Европа и за неговата популярност изигра сполучливият филм на Жан-Жак Ано, прекрасната игра на Шон Конъри в ролята на Уилям от Баскервил и на младия Крисчън Слейтър в ролята на разказвача Адсон. В Европа филмът получи "Сезар" и две награди на БАФТА, но по обясними причини в САЩ филмът не беше приет добре.
    В Европа - а и в България, Умберто Еко продължи да жъне успехи като романист - с "Махалото на Фуко" за тримата редактори и тяхната теория на конспирацията, за тайния орден, наследник на рицарите тамплиери, с "Островът от предишния ден" за изоставения моряк от седемнадесети век, който не може да доплува до брега, с "Баудолино", рицарят, който спасява известния византийски хронист Никита Хониат в Константинопол, при завземането на града от кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, с "Тайнственият пламък на кралица Лоана" за стария букинист Джамбатиста Бодони, с "Пражкото гробище" и разказа за антисемитизма, с който си навлече неприятности с Ватикана, с "Нулев брой" - сатирата на италианското общество от позицията на миланския поръчков журналист Колона. Еко пишеше и издаваше романите си с интервал от пет до седем години и можем да предположим, че дотук бе успял да реализира творческите си замисли.
    Умберто Еко посети България - като учен, но и като любим писател през 2004 година, така както през 2001 ни гостува Дерида, както ни гостуваха нашите именити сънародници Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. По-важно е, че техните книги са на разположение на всички любознателни българи, че можем да се равняваме в интелектуално отношение с най-елитни европейски цивилизации.
    От две години Умберто се бореше с рак на панкреаса. Почина късно вечерта, в 9 и тридесет, в дома си, на 19 февруари 2016 година. Беше заявил: "Аз съм философ... пиша романи само в почивните дни". Казват, че започнал да пише "Името на розата", защото един приятел му подсказал такава идея. И други велики романи са се появявали по този начин - "Шпионинът" на Джеймс Фенимор Купър", "Отнесени от вихъра" на Маргарет Мичъл, и са гарантирали безсмъртие на авторите си. Еко още през 1995 година беше решил какво да пише на гроба му. В книга на италианския ренесансов философ Томазо Кампанела един от героите казва "Почакай, почакай", а друг му отговаря: "Не мога".

Кадър от филма