Учете се от Япония и Германия

Стивън Хил*, "Лос Анджелис таймс"

Някои американски икономисти демонизират политиките на Япония и Германия, но Съединените щати ще имат късмет, ако успеят колкото тези две страни в много отношения.

В разгара на Голямата рецесия безработицата в САЩ достига близо 10%, неравенството и бедността нарастват, 47 милиона души са без здравно осигуряване, шансовете представителите на средната класа да получат един ден пенсия намаляват и е регистрирано общо повишаване на икономическата несигурност. Световният пазар става толкова хаотичен и когато човек види положителен пример, би могъл да си помисли, че той заслужава да бъде споменат.
Как тогава би трябвало да гледаме на една страна, в която безработицата е 5%, неравенството в доходите е най-ниско, всички граждани имат здравно осигуряване и тази страна е един от водещите износители в света? Но преди всичко хората в тази държава имат висока средна продължителност на живота, детската смъртност е малка, учениците са на едно от първите места в света по математика и грамотност, а равнищата на престъпността, населеността на затворите, убийствата, психическите заболявания и злоупотребата с наркотици са ниски, според британските изследователи Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет. Страната освен това отделя малко парникови емисии на глава от населението, като дава своя принос за ограничаване на глобалното затопляне. Във всички споменати категории тази изключителна държава е далеч пред Съединените щати. Не ви ли звучи това като страна, от която американците могат да научат нещичко, когато става дума как да излязат от дупката, в която са заклещени?
Ако има такава държава, то тя може да бъде само Япония. По време и преди сегашната икономическа криза малко страни бяха толкова охулвани, че са в икономически колапс, колкото нея. Изпишете в Гугъл "Япония и нейната икономика" и ще попаднете на толкова много "хитове" за, както се твърди, склерозиралата японска икономика, нейните зомбирани банки и болезнено ниския й икономически растеж. Наскоро вестник "Лос Анджелис таймс" публикува статия за дефлационната спирала в Страната на изгряващото слънце, от която, видите ли, нямало излизане. Този комплекс от проблеми бе наречен "японски синдром". Той звучи като заболяване, което служи като предупреждение за американските политици, ако "не искате да свършите като Япония".
Никой не е оказал по-голямо влияние за изграждането на този имидж на Япония от носителя на Нобеловата награда за икономика Пол Кругман. През цялото последно десетилетие на ХХ век Кругман въртеше на шиш нейната икономика и лидери. В края на 90-те години на миналия век той публикува поредица от апокалиптични статии, като без да се церемони, написа в една от тях: "Държавата Япония е скандал, обида, упрек (...), функционираща далеч под своя производствен капацитет, просто защото нейните потребители и инвеститори не харчат достатъчно."
Нека обаче хвърлим един поглед на някои от показателите на Страната на изгряващото слънце от този период. През цялото последно десетилетие на ХХ век безработицата в Япония е била около, готови ли сте за това, 3% - т. е. наполовина, колкото в САЩ по онова време. През това, уж, "загубено десетилетие" страната освен това е имала всеобщо здравно осигуряване, малка ножица в доходите, най-висока средна продължителност на живота, ниска детска смъртност и ниски равнища на престъпност и на броя хора в затворите. Американците ще имат късмет, ако преживеят "загубено десетилетие" като японското.     Връщането на вниманието към Страната на изгряващото слънце повдига няколко важни въпроса. Как икономисти като Кругман решават какво да оценят и на какво да отдадат приоритет? Как решават те какво да измерят? За какво служи икономиката? За да генерира просперитет, сигурност и услуги, от които хората имат нужда? Или за да удовлетворява икономистите и да доказва техните теории и модели?
В сегашните дебати кой е най-верният път към възстановяването на икономиката - фискалните стимули или намаляването на бюджетния дефицит, много икономисти критикуват Германия. Кругман казва, че германците не харчат и не консумират достатъчно, за да стимулират своята икономика. Той отправя същата критика и към Япония. В началото на 90-те години на ХХ век, когато Съединените щати бяха измъчвани от голям дефицит и рецесия, правителството на президента Бил Клинтън обаче не прибягна до фискални стимули от типа на предлаганите от Кругман. Вместо това то съкрати дефицита. До края на това десетилетие американският бюджет постигна доста голям излишък и икономиката преживяваше истински бум. В икономиката реалността изглежда често оборва теорията.
Японската икономика бе и си остава успешна. Това важи и за германската. Те достигнаха стабилно състояние, в което не се нуждаят от гръмки проценти на икономически растеж, за да осигуряват висок стандарт на живот на своите граждани. Но за злите пророци, както изглежда, няма значение, че нуждите на хората са задоволени; онова, което е от значение, е дали техните теории и уравнения излизат. За жалост изводите, които здравият разум налага, се губят сред всичките водещи новини по темата. Два от уроците на нашето време са, че икономическите балони в крайна сметка се пукат и че последиците за околната среда от необуздания растеж са жестоки. Икономическият модел в американски стил, основан на предположението, че предоставянето на преференции на богатите е от полза за всички слоеве от населението, защото стимулира икономиката, вече не върши работа.
С други думи, нещата не се свеждат стриктно до икономическия растеж; въпросът е да бъде постигнато устойчиво развитие и да се научим да правим повече с по-малко. Светът има нужда да измисли как икономиките да осигуряват съответните народи, без да разчитат на един разрушителен, задвижван от балони растеж или на прегряване. Това не е лесно предизвикателство, но е пътят, който Япония, Германия и други са избрали. Американците ще проявят мъдрост, ако се поучат от тях.

___________________________

* Стивън Хил е автор на публикуваната неотдавна книга "Обещанието на Европа: Защо европейският път е най-добрата надежда в един несигурен период"