Тунис, Египет, Мароко. Тези „приятелски диктатури“

ДИКТАТУРА в Тунис? Диктатура в Египет? Като гледа човек как в момента медиите си правят гаргара с думата „диктатура“, прилепвайки я към Тунис на Бен Али и към Египет на Мубарак, французите навярно са се запитали дали добре са чули, или прочели. Същите тези медии и  журналисти не ни ли набиваха в главите в продължение на десетилетия, че  двете „приятелски страни“ са „умерени държави“? Когато става въпрос за арабския свят, отвратителната дума „диктатура“ не беше ли запазена (след разрушаването на „ужасната тирания“ на Саддам Хюсеин в Ирак) само за иранския режим? Нима е имало и други диктатури в този регион? И в условията на нашата демокрация, която е модел за подражание,  медиите са крили това от нас?

Във всеки случай дължим признание на разбунтувалия се тунизийски народ, който ни отвори очите. Неговата изумителна победа освободи европейците от „лицемерната и прикрита реторика“, която е на мода в тукашните администрации и медии. Принудени да свалят маските, последните дават вид, че едва сега откриват това, което отдавна знаем (1), а именно че „приятелските диктатури“ не са нищо друго освен потиснически режими. По тази тема медиите чисто и просто следваха „официалната линия“ – да си затварят очите или да гледат другаде, потвърждавайки представата, че печатът е свободен само в отношението си към слабите и маргинализираните. Никола Саркози не заяви ли с апломб по повод мафиотската система на клана Бен Али – Трабелси, че в Тунис „се наблюдаваше отчаяние, страдание, чувство на задушаване, за които, трябва да признаем, не си бяхме дали достатъчно сметка“?   

„Не си бяхме дали достатъчно сметка“... За 23 години... Въпреки присъствието в страната на дипломатическа служба, по-голяма от тази на която и да било друга държава... Въпреки сътрудничеството във всички области на сигурността (полиция, жандармерия, разузнаване)... Въпреки редовното пребиваване в Тунис на водещи личности от политиката и медиите, които без никакви морални задръжки бяха създали там свои курортни гнезденца (2)... Въпреки присъствието във Франция на прокудени от родината ръководители на тунизийската опозиция, които френските власти държаха настрана като чумави и на които в продължение на десетилетия  беше почти забранено да припарват до големите медии... Позор за демокрацията.

Всъщност, под претекст че са преграда пред радикалния ислямизъм, тези авторитарни режими бяха (и продължават да са) благосклонно покровителствани от европейските демокрации, пренебрегващи собствените си ценности (3). Същия циничен аргумент Западът използва и по време на Студената война в подкрепа на военните диктатури в Европа (Испания, Португалия, Гърция, Турция) и в Латинска Америка, защото така нямало да се позволи на комунизма да вземе властта.

Какъв добър урок дават разбунтувалите се арабски общества на онези в Европа, които, говорейки за тях, използваха само манихейски език: послушни маси, свели глави пред корумпирани ориенталски сатрапи, или истерични тълпи, обсебени от религиозен фанатизъм. Но ето че на екраните на компютрите и телевизорите си  (възхитителна работа на „Ал Джазира“) изведнъж ги виждаме загрижени за социалния напредък, без следа от религиозно опиянение, жадни за свобода, изтормозени от корупцията, презиращи неравенствата и копнеещи за демокрация за всички, без изключение.

Далеч от двусмислените карикатури, тези народи изобщо не са някакво „арабско изключение“, напротив, в политическите си въжделения те изглеждат подобни на останалите модерни просветени градски общества. Една трета от тунизийците и почти една четвърт от египтяните редовно сърфират в интернет. Както казва Мулай Хишам ел Алауи: „Новите движения не са белязани от стари антагонизми като антиимпериализъм, антиколониализъм или враждебност към светското битие. В демонстрациите в Тунис и в Египет нямаше никаква религиозна символика. Това е един поколенчески прелом, който отхвърля схващането за арабската изключителност. Освен това новите информационни технологии дават импулс на тези движения, предлагащи нова разновидност на гражданското общество, при която отхвърлянето на авторитаризма върви ръка за ръка с отхвърлянето на корупцията“ (4).

Благодарение именно на дигиталните социални мрежи хората, както в Тунис, така и в Египет, успяха много бързо да се мобилизират и за рекордно кратко време да съборят властта. Това стана дори преди протестните движения „да узреят“ за създаването на условия, в които да се появят нови лидери, произхождащи от техните среди. Това е много рядък случай, при който една революция побеждава без лидер, без ръководна организация и без програма, само под напора на динамиката и отчаянието на масите.

Моментът е деликатен и без съмнение определени сили, особено в Египет, вече работят според старата максима от романа „Гепардът“: „всичко се променя, за да не се промени нищо“. Тези народи, които сега завоюват свободата си, не трябва да забравят предупреждението на Балзак: „Печатът може да бъде убит по същия начин, по който се убива един народ, като му се даде свободата“ (5). „Контролираните демокрации“ са много по-сръчни в  опитомяването на един народ по напълно законен начин, отколкото старите диктатури. Но това не оправдава запазването на последните и не трябва да възпира устрема за свалянето на една тирания.

Сгромолясването на диктатурата в Тунис беше толкова бързо, че другите магребски и арабски народи заключиха: тези автокрации – едни от най-старите в света – са толкова дълбоко прогнили, че представляват просто „книжни тигри“. Нещо, което се потвърди и в Египет.

На това се дължи и впечатляващото надигане на арабските народи в Йордания, Йемен, Алжир, Сирия, Саудитска Арабия, Судан и Мароко, което неизбежно напомня за големия революционен взрив, разтърсил Европа през 1848 г.

В Мароко, една абсолютна монархия, в която резултатите от „изборите“ (винаги фалшифицирани) се определят от суверена, който според своето благоволение назначава т. нар. суверенни министри, няколко десетки фамилии, близки до трона, продължават да обсебват главните богатства на страната (6). Данните, разпространени от „Уикилийкс“, показаха, че корупцията в тази страна достига невъобразим цинизъм, много по-голям от този на Бен Али в Тунис, и че корените на всички мафиотски мрежи са в кралския дворец. Страна, в която е повсеместна практика хората да бъдат подлагани на мъчения и да бъде задушавана постоянно свободата на печата.

И тази „приятелска диктатура“ обаче, като тунизийската на Бен Али, се радва на много голяма снизходителност от страна на нашите медии и на повечето  от водещите ни политици (7). Последните омаловажават признаците, че бунтът става „заразителен“. Вече четирима души там се самозапалиха. Демонстрации на солидарност с бунтовете в Тунис и  Египет се състояха в Танжер, Фес и Рабат (8). Уплашени, властите решиха превантивно да субсидират храните от първа необходимост, за да избегнат „хлебни бунтове“. Значителни войскови части бяха изтеглени от Западна Сахара и придвижени спешно към Рабат и Казабланка. Крал Мохамед VI и няколко негови сътрудници пътуваха специално до Франция през уикенда на 29 януари, за да се консултират с експерти по опазване на обществения ред от френското Министерство на вътрешните работи (9).

Въпреки че властите опровергават последните две информации, ясно е, че мароканското общество следи с напрегната възбуда събитията в Тунис и Египет. Готово да се включи в революционния кипеж, за да строши най-после феодалните окови. И да поиска сметка от всички в Европа, които в продължение на десетилетия бяха съзаклятници на „приятелските диктатури“.
 
Бележки
(1) Вж. Jacqueline Boucher, „La soci?t? tunisienne priv?e de parole“ (Тунизийското общество, на което е отнета думата), и Ignacio Ramonet, „Main de fer en Tunisie“ (Желязна ръка в Тунис), „Le Monde diplomatique“, съответно февруари и юли 1996.

(2) В момент, когато Мохамед Буазизи вече се беше принесъл в жертва, самозапалвайки се на 17 декември 2010 г., когато бунтът се разпростираше из цялата страна и десетки протестиращи тунизийци продължаваха да падат под куршумите и репресиите на режима на Бен Али, кметът на Париж Бертран Деланое и министърката на външните работи Мишел Алио-Мари сметнаха за съвсем нормално да заминат за Тунис, за да посрещнат там безгрижно Бъдни вечер.

(3) В същото време, без да държат сметка за противоречието, Вашингтон и неговите европейски съюзници подкрепят теократичния и тираничен режим в Саудитска Арабия, главното официално огнище на най-мракобесния и експанзионистки ислямизъм.

(4)  http://www.medelu.org/spip.php?article710

(5)  Honor? de Balzac, „Monographie de la presse parisienne“ (Монография на парижкия печат), Париж, 1843.

(6)] Вж. Ignacio Ramonet, „La poudri?re Maroc“ (Бурето с барут Мароко), „M?moire des luttes“, септември 2008, http://www.medelu.org/spip.php?article111

(7) От Никола Саркози до Сеголен Роаял, като се мине през Доминик Строс-Кан, който е собственик на имот в Маракеш, много френски политици не са имали никакви задръжки да пребивават в тази „приятелска диктатура“ по време на последните отпуски в края на миналата година.

(8)  El Pa?s, 30 януари 2011, http://www.elpais.com/articulo/internacional/Manifestaciones/Tanger/Rabat/apoyo/egipcios/elpepiint/20110201elpepiint_9/Tes

(9) El Pa?s, 30 януари 2011, http://www.elpais.com/articulo/internacional/Mohamed/VI/va/vacaciones/elpepiint/20110130elpepiint_8/Tes, и Pierre Haski, „Le discret voyage du roi du Maroc dans son ch?teau de l’Oise“, Rue89, 29 януари 2011, http://www.rue89.com/2011/01/29/le-roi-du-maroc-en-voyage-discret-dans-son-chateau-de-loise-188096

Превод Методи Кръстев