Трибуна на писателската съвест

Тази статия има за цел да припомни на читателите на ДУМА практиката на БСП през годините на нейната борба за социална, духовна, национална и политическа свобода, да осигурява трибуна на представителите на художествено-творческата интелигенция за тяхното осъществяване - като майстори на художественото слово и като граждани. Една от тези славни трибуни в сложен исторически период за партията е вестник "Работнически литературен фронт" ("РЛФ").

"РЛФ" излиза от 1929 до 1934 г. Издадени са 176 броя. Смята се за легален литературен орган на БКП. Списва се от шестима тогава млади писатели: Тодор Павлов, Христо Радевски, Никола Ланков, Ангел Тодоров, Петко Буюклиев, Любомир Огнянов - Ризор. На страниците на вестника намира отражение цялостният културен живот в България през онези сложни и драматични години. В "РЛФ" израстват талантливи писатели, художници, музиканти като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Челкаш, Александър Жендов, Стоян Венев, Иван Руж, Иван Фунев, Любомир Пипков. Въпреки левосектантския уклон на вестника (обявява за буржоазни писатели като Вазов, Дебелянов, Яворов) и въпреки подценяването на демократичната политика на партията за привличане на писатели - съмишленици на социалистическата идея, изданието с ярката си гражданска позиция изиграва голяма роля за оформяне на изключително ядро от български творци около партията.

По инициатива на "РЛФ" се създава Съюз на трудово-борческите писатели. Съюзът е учреден през февруари 1932 г. в София със свой печатен орган, наречен "Фронт на трудово-борческите писатели". Този орган преодолява левосектантския уклон. Неговата основна политическа линия е "борбата против фашизма, за социализъм и безрезервна подкрепа на СССР". В публикувания апел се препоръчва да се учредят секции на съюза в провинцията. Тодор Павлов, Сава Гановски, Георги Бакалов, Марко Марчевски, Александър Жендов активно помагат за преодоляване на левосектантския уклон и за ленинизацията на литературния фронт.

През 1979 г. в Съюза на българските писатели бе отбелязана 50-годишнината на "РЛФ". В паметното тържество участваха както някои от основателите на вестника, така и негови сътрудници, вече минали седемдесетте. Тогава бях секретар на СБП по международната дейност. Взех участие в тържеството. Прочетох поздравление от името на младата генерация писатели, която активно участваше с издадените си книги в литературния и обществения живот на родината. В архива ми съм запазил ценен документ за голямото събитие. Ето какво е запечатала стенограмата за него:

Христо Радевски: "РЛФ" се стремеше да дава широка информация за световната революционна литература. Съветската литература беше наша постоянна тема. След това иде немската революционна литература, която в онова време беше водеща в капиталистическия свят. Главна заслуга за външната информация се пада на Любомир Огнянов - Ризор. Той беше, така да се каже, външният министър на вестника. В "РЛФ" за пръв път у нас открито и настойчиво се постави и докрай отстоява разбирането за партийността в литературата - принцип, който днес е в основата на нашата национална култура. Друг е въпросът, че този принцип отстоявахме често и примитивно, и неубедително. Но вече казах - това беше нашата не твърде осведомена, но дръзка младост..."

Георги Караславов: "... Във вестника помествахме разкази, статии, рецензии, полемически бележки, памфлети. Тогава "РЛФ" водеше остра и безкомпромисна борба с изданията на буржоазния печат. Нерядко и аз вземах участие в полемиката. Спорил съм с Йордан Бадев, Владимир Василев. С една дума - с тия, които стояха на десния фронт. Полицията и прокуратурата следяха много внимателно всеки брой на "РЛФ" и неведнъж цензурата спираше и конфискуваше отделни броеве. За пред полицията ние имахме отговорен редактор. Един от тях, спомням си, беше и Александър Бурмов, който след 9 септември 1944 г. стана професор, историк.

Освен сътрудничеството във вестника, аз бях и един вид редактор на библиотека "РЛФ". Когато в тази библиотека излезе книгата на Христо Радевски "Към партията", ние с Христо изпращахме нелегално, по адреси на наши познати екземпляри от стихосбирката, която полицията инкриминира. Участвах в разпространението на всички издания на библиотеката "РЛФ". Тук излезе и романът за Септемврийското въстание на Крум Велков "Село Борово". "РЛФ" изигра изключително голяма роля за сплотяването на пролетарските писатели. Той беше осведомителен център на художествените търсения на прогресивните ни писатели от онова време. "РЛФ" беше боеви литературен орган на партията през монархофашисткия период. Трябва да му се отдаде напълно заслуженото, макар че в неговата дейност днес бихме могли да открием и грешки. "РЛФ" оказа благотворно влияние върху моето литературно развитие. Но не само аз бях повлиян от него. Вестникът сплоти около себе си цяла плеяда талантливи творци, чието творчество и художествено-естетически принципи бяха оформени в значителна степен под негово влияние - Иван Хаджидимов, Андрей Гуляшки, Емил Манов, Камен Калчев, Павел Вежинов..."

Младен Исаев: "...Близък сътрудник на "РЛФ" станах през 1930 г. след завръщането ми от тригодишно емигрантство. Едни от първите си стихотворения изпратих до вестника от затвора, където прекарах няколко месеца като следствен поради това, че бях главен редактор на партийното издание "Наша мисъл". След излизането от затвора издадох първата си стихосбирка "Пожари" (1932), отпечатана в библиотека "РЛФ", а две години по-късно - "Жертви". И двете стихосбирки бяха инкриминирани по Закона за защита на държавата от полицията и прокуратурата, но книгите вече бяха разпространени. Когато се говори за успехите на "РЛФ", те трябва да се оценяват като една нова положителна тенденция в развитието на революционно-социалистическата ни литература, като нов етап."

Иван Руж: "..."РЛФ" се списваше от млади хора. Основна фигура, теоретичният стълб на вестника - Тодор Павлов, в началото на 30-те години беше 40-годишен. Редактор-уредникът на "РЛФ" Христо Радевски - 27-годишен, членовете на редакционната колегия: Николай Ланков - 29 г., Ангел Тодоров - 24 г., Георги Караславов - 26 г., Тетко Буюклиев, "финансовият министър на вестника" - 33 г. и пр. Те обаче минаваха за възрастни. Най-младите бяха групирани в няколко литературни кръжока, от които с най-голямо значение беше кръжокът "Христо Смирненски". Първоначално в него членуваха Иван Мартинов, Андрей Гуляшки, Павел Вежинов, Емил Шекерджийски, Камен Калчев, Арманд Барух, Борис Делчев..."

Спомените на ветераните извираха от годините на огнената им младост, преминала в условията на социални притеснения и политически преследвания - затвори, концлагери, арести от политическата полиция на прословутото страшилище Гешев в сградата на Лъвов мост.

Посребрените коси, донякъде уморените очи, написаните книги, излезли изпод перата на кохортата писатели-антифашисти, упованието им в нас, младите, които се стремяхме да вървим по славния им път, изпълваха залата с нещо много свято и чисто - непомръкващата вяра в победата на свободата и социалната правда, която е горивото на всяко творческо дело, посветено на народа и бъдещето. В този късен следобед в синия салон на СБП, в сградата на улица "Ангел Кънчев" 5, присвоена от реституцията, аз седях до бай Ангел Тодоров (така го наричаха младите и прохождащите творци на българското художествено слово в социалистическа България). Бай Ангел беше наш закрилник и приятел. Обичаше ни. Беше широко скроен човек и писател. Бе преминал през преизподнята на фашизма. Остана до смъртта си докрай верен на идеала. Живееше скромно и се раздаваше. Подпомагаше най-вече бъдещите писатели. Вярваше в таланта и успеха ни. В кафенето на СБП винаги беше обкръжен от бъдещите творци - сякаш ръководеше литературен кръжок. В последната година от живота му, вече тежко болен, често го посещавах в дома му на ул. "Солунска" 65. Веднъж ми каза: "Лъчезаре, вие, младите, ще трябва да победите злото, което се настани в България!..." Разделихме се с него на 27 февруари 1993 г.   

Днес, четиридесет години след тържеството, посветено на "РЛФ", завършвам статията с финала на стихотворението ми, посветено на онзи незабравим следобед, в който ветераните, поднесоха венец и цветя на паметника на Бронзовия батальон на българската литература, където върху бронзовата плоча бяха имената на техни загинали непрежалими другари:

"Безсмъртен дъжд звънеше по окървавеното крило на Бронзовия български Пегас и сякаш във очите ви откривах полет на Свободата аз."