Тиранията на безчувствените

Украинската армия бомбардира Луганск. Картините от взривената сграда на областната администрация са ужасяващи. Загинаха 8 души, а бяха ранени 28. Гледах клипове на ужасените хора в града. На тях им е най-тежко. Трябва да живеят в държава, която вече ги мрази толкова много, че праща бойни самолети срещу тях. Как да им е лесно? Целият "демократичен" свят се прави, че не вижда това жестоко насилие и гълта като ментово бонбонче тъпанарската версия на властта, че сепаратистите били взривили зенитна ракета в сградата. Точно така. Точно както хората в Одеса (те трябваше до един да са руснаци, но безпощадните документи посочиха, че са местни) се бяха изпоклали и изгорили сами. Или поне така твърдяха представителите на хунтата.
Вчера пък започна атака с тежка техника срещу Славянск. Това, което в Украйна се нарича армия, а всъщност се състои от фашизирани отряди и чужди наемници, започна да стреля по всичко живо.
Но това очевидно не е новина. Защото не я видях по първите страници на вестниците. Не видях някой в Европа поне да се опита да се трогне. Да поиска разследване. Да настоява истината да бъде изяснена докрай. Европа предпочита да си затваря очите пред това, че в нейния край изниква една държава, която вече тероризира с армия собствените си граждани. Ако това е демокрация, очевидно е описана в някоя книга, която не съм чел. Вижте колко патетика се изля за Майдана. Представяха го като слънчев връх на недоволството. Европейските политици ходеха да се снимат на площада, та белким някой види в тях частичка от този бунт. Сега всички се правят на слепи за зверствата. Те все едно не съществуват. В този извратен свят на умишлена слепота върви тотална подмяна на стойностите. Либералната българска интелигенция нарича "фашисти" изгорените жертви. Престъпници наричат тези, които се опитват да се борят за живота си. Сепаратисти е обвинението, което получават хората, които не искат да се примирят с военната диктатура.
Удивителна е тази тирания на безчувствеността. Големите журналистически съвести никакви ги няма, за да кажат, че това, което се случва в Украйна, в предишни епохи би било гонено с огън. Няма ги разтрепераните интелектуалци да споделят, че са ужасени от размера на масовите убийства. Големите политици предпочитат да спят до дебелите си жени, без да вземат отношение по реките от кръв, които се леят в Югоизточна Украйна.
Ужасното е, разбира се, че Европа самичка си отгледа този фашизъм. Дори го милваше по перчемчето и му обещаваше помощ, за да закрепне. Жозе Барозу и Херман ван Ромпой поздравиха официално новия президент на Украйна Петро Порошенко точно в деня, в който в Луганск погребваха жертвите. "Днес искаме да изразим увереност, че работейки заедно с правителството на Украйна и с помощта на всеобхватния национален диалог Вие ще можете да осигурите модернизацията на икономиката, а също и провеждането на политически реформи, в това число на конституционно ниво", се казва в обръщението на двамата. Прочетете това изречение, докато гледате клиповете от Луганск. То добива демонични краски. Очевидно политически реформи ще означава "изравнете няколко града със земята", очевидно "модернизацията на икономиката" ще рече "отървете се от всички, които не ви искат", а "всеобхватен национален диалог" ще трябва да се превежда: "стреляй на месо".
На фона на масовите убийства, медиите насочиха поглед към посещението на Барак Обама в Полша. Там той обяви, че ще поиска от Конгреса 1 милиард долара за засилване на военното присъствие на САЩ в Европа. Американските президенти много си падат по нагласения пиар. Настоящият лидер на Америка дръпна тази реч пред редица американски и полски изтребители. Много ме изкефи, че тази новина мина през българските телевизии като нещо дежурно и никой не се опита да й обърне внимание. Поне някой да се бе опитал да я анализира. Обама не призова насилието да бъде спряно, не се опита да покаже на съюзниците си истината, неее, той реши, че сегашната криза е удобен повод завинаги да увековечи присъствието на американски войници на Стария континент. И най-вероятно всички присъстващи там са ръкопляскали. И то силно. Така де - колко му е да покажеш малко пламенна вярност към силните на деня.
Но знаете ли, убеден съм в едно. Един ден, когато тази историческа мътилка на позора отмине, никой няма да си спомня дежурните клоуни, които са ръкопляскали. Историята няма да запомни смешните лакеи, които са се правили, че няма насилие или, че демокрацията се състои в стреляне по собствения си народ. Никой няма да помни титлите и званията на господарите на амнезията. В историята ще останат тези хора, които се изправиха срещу куршумите, но поне отстояха своите идеи. Просто винаги е така. Срещу гнусотията на моралния позор винаги изниква неочакваната сила на обикновените хора. Дори и когато целият свят е срещу тях.