Теория и практика на домата

Татяна Ваксберг

"Доматеният протест" беше малоброен и скучен, но накрая се оказа "три в едно": събитие, което нито имаше послание, нито събра достатъчно поддръжници, нито пък успя да мине без безобразия.

За разлика от всички източноевропейски революции, които първо започнаха в името на някаква политическа кауза, а едва след това получиха атрактивно име от типа на „Оранжева революция“ или „Революция на розите“, в България тръгнаха по обратния път - първо дадоха име на протеста, а чак след това започнаха да го реализират. Нищо чудно, че посланието на цялата акция стана един „доматен миш-маш“, както се изрази социоложката Светла Енчева. Няма как пиарът да замени съдържанието

Доматената революция

Протестът в събота беше срещу всичко наведнъж: срещу „23 години безумия“, срещу ареста на Николай Колев-Босия, който се озова в полицията, защото замери с домат сградата на Народното събрание, но също и в подкрепа на протеста на Босия, който обвиняваше 6 институции в 7 прегрешения и изискваше от управляващите да му покажат „програма за действие в близките 10 години ден по ден“ и „програма за смяна на модела, както и административна, съдебна и политическа реформа на България“.

„Доматената революция“ имаше успешна пиар формула, проведе се в удачен момент и се разгласи чрез най-популярната медия. Онова, което нямаше, беше фокус, цел, съдържание и адресат. Кажи-речи всичко, което е нужно за един протест. 

По-лошата новина обаче е друга. Тя е в това, че протестът беше малоброен - и то по други причини. Не защото митингът не беше фокусиран. И не защото нямаше адресат. Напротив, както Босия, така и авторите на апела във Фейсбук говорят по начин, който е типичен за повечето отчаяни хора - на едро. Протестирането срещу всичко на света е много по-близо до нагласите на мнозинството, което обеднява с всеки изминал месец, свиква с корупцията и липсата на справедливост и вижда все по-малко перспектива на хоризонта. Един протест срещу управляващите като цяло би следвало да срещне много повече поддръжници от стотината участници, които се отзоваха на апела в социалните мрежи. Което пък отново ни връща към познатия въпрос: след като са недоволни, защо не използват случая да протестират? А също и към познатия отговор: не протестират, защото знаят, че от тях нищо не зависи.

Най-лошата новина

Има и множество други причини, разбира се. Например тази: изтеклите „23 години безумия“ не успяха да създадат в България някакво разпознаваемо отношение към свободата като към ценност. Босия беше арестуван заради един домат и това е основният факт в историята, дори и след като тя обрасна с излишни аксесоари. А това е точно онзи тип ситуация, за която хронично липсва чувствителност и затова хронично не се демонстрира солидарност.

Но най-лошата новина е съвсем друга. Тя е в това, че митинг, свикан, за да изобличи безобразията като цяло, намери за уместно да скандира „Бойко пe**раст“. Самото изговаряне на тези думи е илюстрация на думата „безобразие”. Очевидно хомофобията се разглежда като нещо, което е в реда на нещата.

Впрочем, Борисов не е единственият премиер, обиждан с хомофобска лексика. Първият беше Сергей Станишев, когото антикомунистическите форуми усилено наричаха СерГей с очевиден подтекст на главното „Г“. Накрая това изписване навлезе и в саморъчните плакати, издигани по митинги. Нито една политическа сила не се е разграничавала от тези определения.