Театрални празници и делници

Панчо Панчев

Поначало театърът е празнична проява. Празник на духа. Не случайно поне "овехтялата" традиция предполага да се влиза в театралната зала не по анцуг или в друго работно облекло, а с дрехи, които говорят за уважението на зрителите към онова, което става на сцената. Киното е друго - там срещу теб има сенки, а не живи артисти, които при всяко представление изживяват заедно с теб вълненията на героите си. И когато им ръкопляскаш (или не дай боже ги освиркваш) те чуват това.    
    От латинския корен "фест" е произлязла и думата фестивал, която бих определил като "празник на празниците", а за специалистите тя е означава "програма от художествени изпълнения, надхвърлящи всекидневното, за да се постигне ниво на изключителна празничност на определено място. Тя притежава уникална привлекателност, която може да бъде поддържана само за определен период от време. Тази характерност трябва да бъде подчертана от високо качество на изпълняваното произведение (както класическо, така и експериментално) и стремеж към съвършенство..."
    Повод да се замисля за театралните празници и делници ми даде едно истински празнично театрално събитие. За втори път бях гост на Международния фестивал на театъра за деца, който имаше в красивия сръбски град Суботица своето седемнайсето издание. И за втори път се възхитих от отличната организация на доста голямата по мащаб среща между двайсет конкурсни представления, десетки съпътстващи сценични прояви, изложби, премиери на книги и т.н. След миналогодишния пробен теоретичен разговор, сега се проведе и вече специално подготвен международен научен форум на тема "Децата в света на театралното изкуство", в който взеха участие осемнайсет видни сценични теоретици и практици от тринайсет страни. Станал постоянен, този научен форум увеличава още повече значението и престижа на и без това авторитетния фестивал в Суботица.
    Неговото запазване и по време на криза като сегашната не може да се обясни другояче освен с грижите, които се полагат в Сърбия за театъра и за децата (тук те са слети в едно) и с усилията на целия организационен екип, воден от директора му Слободан Маркович, който е и главният "виновник" и за разнообразието на представленията - по националност, тематика, жанр, творчески похвати, настроение и т.н. Дори (ще си позволя да споделя и това свое лично мнение) доколкото фестивалът има в заглавието си думичките "театър" и "деца" смятам, че желанието за богатство и пъстрота е довело до либералното включване и на представления, на които повече прилягат думичките "естрада" и "възрастна публика". Но за нас, порасналите зрители, тази "беда" беше добре дошла, не беше необходимо да се вдетиняваме при гледането...
    Със свои представления участваха състави от Франция, Испания и Израел, но повечето театри бяха от Русия и бившите социалистически страни, което ме кара да направя извода, че предишната държавна грижа за изкуството и за децата е пуснала дълбоки корени и по някаква необяснима инерция дава плодове до днес. Отделно ще напиша за видяното на Международния фестивал на театъра за деца в Суботица, а сега искам да споделя няколко свои мисли за театралните празници и делници изобщо. Думата делници също не е за пренебрегване - за мен тя означава всекидневната, нефестивалната дейност на институции като театъра и техния принос с въздействието им върху зрителите, особено върху детската публика.
    Освен призванието полезно и културно да развлича малчуганите и да ги запознава с доброто и красивото чрез художествени сюжети и образи, театърът за деца е и школа (подготовка) за утрешни възрастни любители на сценичните изкуства. Всичко това предполага изключителна прецизност в създаването на адресираните към тях представления. За съжаление, едва ли само поради бедността, докарана ни от демокрацията и от кризата, често спектаклите за деца не са направени с полагаемите им се фантазия и блясък, всеотдайност и професионализъм. Когато преди години някои куклени театри бяха присъединени с драматичните театри, аз смятах това за разумно, сега още мисля така, но само при условие, че куклените състави не се третират като досадна прибавка, като доведено дете при мащеха, както на практика стана на много места. С риск да бъда упрекнат, че дърпам чергата към моята, писателската гилдия, не мога до не изтъкна, че една от основните слабости на детските представления е резултат на вече ставащото практика изгонване на литературата от тях и поголовното авторство на режисьорите. Беден език, схематични образи, затрупан от постановъчни приумици сюжет, разтегната композиция и текстове на песните сякаш са ги съчинявали фолкпевици. И на всичко отгоре идва желанието не да зарадваме децата, а да покажем колко сме модерни.