Така умират браковете – бавно и мълчаливо

Наталия Радулова
журналист


Никога не съм знаела как да отговоря на въпроса „Защо се разведохте?“. Защото хората очакват някакъв еднозначен, кратък отговор. Тях въобще не ги вълнуват дългите, пространни разсъждения за взаимното разбиране, душевната близост и за живота като цяло. „Е, добре, - казва ти някой от любопитстващите, - разбираемо е, че все по-рядко сте намирали теми за разговори. Но откъде накъде се разведохте?“
Истината е, че болшинството от бракове умират не с театрални викове и скандали, не с ултиматуми, а просто двама души бавно се отдалечават един от друг, без да си кажат нито дума. И те абсолютно забравят какво е да бъдат заедно, докато в един момент не разберат, че тяхното семейство се е разпаднало и няма връщане назад.
Ако нищо не се предприеме, то подводните течения започват бавно и неусетно да отнасят мъжът и жената в различни посоки. Той все повече е ангажиран в работата, ти все повече се доверяваш на приятели, отколкото на него. Би трябвало, разбира се, да се подкрепяте, да си прощавате обидите, да търсите компромиси, така да се каже, да гребете заедно, задружно. Но защо? „Нищо, - казваш си ти, и с лека усмивка наблюдаваш как някога любимия човек се отдалечава все по-надалеч и по-надалеч. - Нека бъде така“. „Не искам да се напрягам, - казва ми мой познат, който се намира в такова състояние пред развод. - И защо всички ми казват, че над отношенията трябва да се работи? Що за любов е това, ако заради нея трябва да се „оре“?“
Този младеж е убеден, че в брака или всичко ще бъде наред от само себе си или ще има „несходство в характерите“. При това той не „копае“ в офиса, за да се развива неговата фирма. Той „копае“ във фитнеса, за да не загуби форма. А у дома – не се напряга. Един друг мой познат строго съблюдава правилото: един ден в седмицата трябва да се посвети на съпругата. Събота – това е техният ден за романтика. Строго, по график. Съпрузите карат децата при баба и дядо, после отиват на кафе, пият си капучиното, разговарят, обсъждат проблемите. Или се разхождат в парка. Или гледат филм, притиснати един към друг. Работят върху отношенията си. Държат се здраво за ръцете – та нали течението е толкова силно.
За какво им е всичко това – за да са заедно. За да останат най-добри приятели. За да пазят любовта. А ние, неудачниците и непукистите, гледаме ги и не разбираме – за какво да се напрягаш. „И защо въобще го търпиш?“ - казваме ние на жената, когато в това идеално семейство се случат недоразумения – а те се случват. „Тя не е единствената“, - намекваме на мъжа, потупвайки го по рамото.
Естествено, ние разбираме защо тя търпи и защо той не затръшва вратата, - добре е, когато до теб е надежден човек, никой не е отменял чашата вода на стари години и въобще... Очевидно при нас нещо поначало не е наред. За нас е естествено да не се стараеш. Затова ние с радост се женим, с тъга наблюдаваме как бракът ни се разпада и, когато ни попитат за причините за развода, вдигаме рамене: „Просто на мен не ми върви“.


Авторът е кореспондент на списание „Огоньок“