Светло бъдеще на една ръка разстояние
Псевдо и квази елитът е отговорен за настоящия бардак в държавата ни
/ брой: 139
Странно общество е българското. Вече повече от две десетилетия, откакто "избухна демокрацията", а хората продължават като че неотменимо да се делят на наши и ненаши. Същевременно обаче са готови във всеки един момент да се обединят във вярата си в лесни, чудотворни рецепти, обещаващи светло бъдеще на една ръка разстояние. Най-вероятно в името на подобни миражи серийно продължава да минава номерът "потрайте малко, пък ще видите колко хубаво ще стане един ден." Все едно в каква историческа конкретност: когато "налеем основите" на тежкото машиностроене или когато построим магистралите.
Непосредствените национални интереси, животът на обикновения човек в днешния му делник никога не са били схващани и представяни като нещо държавнически значимо. Незрялостта на политическия елит у нас намери място даже в Уикилийкс. Чакането от него на инструкции от поне три глобални направления е обичайна практика. И в това собствено, а не в нещо друго - абстрактно идеалистично, се изразява същностно "глобалната България".
При въпросните дадености сталинските
инженери на човешките души
съвсем не принадлежат към неславно отшумялото минало. Тържеството на прогресивните идеи над здравия разум се състоя у нас на няколко пъти във времето не само на прехода, то за съжаление е живо настояще и изглежда неотменима нерадостна перспектива. Себедоказването на идеологията на всяка цена за сметка на насъщните, включително възпроизводствените потребности на нацията, намери прозрачен израз и при настоящата криза. Тя бе стоварена върху българската икономика и върху скромното ни благосъстояние без задействането на каквито и да е било антициклични противодействащи амортисьори, както и даже без полулицемерното цивилизовано деклариране на опити за справедливо разпределение на рецесионните тежести.
Националният "пакт за стабилност" на министъра Симеон Дянков, т.нар. фискален борд, е маняшко фанатична неолиберална идея, целяща преди всичко да увековечи настоящото ултраконсервативно и реакционно триединно статукво: плосък данък - ниско преразпределение - асоциална държава. Ако нещата тук не се явяваха
изключително сериозни и общественоопасни
спокойно бихме могли да поупражняваме чувството си за хумор. Примерно, че след като "първият икономист на Източна Европа" доказано не можа да разработи и задейства ефективни антикризисни мерки, чрез въвеждането на фискалния борд своевременно се вземат адекватни мерки никога и от никого повече да не бъдат разработвани и задействани антикризисни мерки у нас.
Но все пак, каква е тази закачка от селска седянка, какъв е този пореден сценарий, който се опитват и ние без много, много съпротива позволяваме да ни натрапят?
Неколкократно, през годините на прехода, страната ни безцеремонно бе използвана като експериментален полигон. При това отчетливо може да се проследи своебразното преплитане на две "базисни концепции". Първата е тук да се приложат идеи, които нямат шанс за приложение в развития свят, просто за да се види какво и с какви социално икономически последствия ще се получи. Идеи като плоския данък например или като фискалния борд. Втората е България
да бъде държана под контрол
в положение на някаква периферна, неконкурентна, нищонезначеща държава. Откъде иначе се пръкна възгледът, че страната ни можела да изхранва около 5 милиона души, след като почти два пъти и половина по-малка по площ и несравнима с нас като природни дадености Холандия може да осигури завидно препитание на 16 милиона човека? Или че водещи отрасли у нас отсега нататък трябвало да бъдат селското стопанство и туризмът?
По нашенските телевизии достатъчно често ти казват нещо, дето не са го мислили, нито пък знаят, че го казват. Наскоро по една от тях имаше репортаж за български ресторант във Виена. Започна се неолиберално правоверно с това, че данъците там са убийствени. А като завършек дойде споделеното от собственика, че ще се прибере в България едва като пенсионер, че го безпокои икономическата несигурност у нас, че най-цени спокойствието в Австрия, образованието, което ще получат децата му.
Държавата "с най-ниските данъци в ЕС" иманентно не може да бъде нищо повече от бардак. Тя в най-добрия случай е място за пране на пари и царство на мафиотско компрадорски структури.
В нея няма сигурност за никого
нито елементарен ред, нито добро образование, нито прилично здравеопазване. Именно, правейки сравнение с такава квазиевропейска държава, хората предпочитат да емигрират в посока европейските социални държави. Политиката на Дянков приемствено, разбира се, продължава, разширява и задълбочава процеса на изпразване на страната ни откъм активно население, процеса на социалното и стопанското деградиране на България през прехода.
Естествено в контекста на демографския срив хипотетично също могат да се разиграят маса сценарийни варианти кой възнамерява да се заселва у нас. Празно място в Евросъюза със сигурност няма да остане. Изкупуването на земеделските земи у нас става с пари, идващи най-малкото от три посоки, а на земите, подходящи за развитие на туризма, поне от две.
"Няма такава държава", пее Слави Трифонов. А има ли я и доколко може да я има държава без държавност? Какви, освен негативни, предвиждания могат да се направят за общество, 5% от което понастоящем притежават 60% от спестяванията?
Сложна работа е държавното управление
Очаквано за успешното справяне със задачите не е достатъчно прочитането само на една книга. Пък и налице са основания за определени съмнения дали в конкретния случай става дума за една цяла книга или за една трета от книгата, защото "Винету", както би трябвало да е известно не само на прочелите я в оригинал, е в три тома.
Но пък какво от това? В нашата страна на неограничените невъзможности явно всичко невъзможно другаде е възможно. Обичайно стана, да речем, един субект, философ по образование, повече от двадесет години публично да се представя и масмедийно да бъде обявяван за финансов и икономически анализатор и съответно системно да му бъде осигурявана телевизионна и всякаква прочие трибуна за ръсене на ценни указания. Така, съпоставена с днешното псевдо- и квазибитие, едновремешната поговорка "Като се погледна какъв инженер съм, ме хваща страх да отида на лекар" звучи направо достойно носталгично.
Още от автора на http://chavdarnikolov.web.swu.bg/