Сцената беше моят живот

Името на Соня Хамерник извиква в любителите на оперното пеене чувство на благодарност за прекрасните спектакли, в които ярко и красиво звучеше нейното великолепно и незабравимо мецосопрано. Десетки години тя беше безспорната прима на Пловдивската опера. Участваше в многобройни представления и концерти и в чужбина. Навсякъде покоряваше публиката, жънеше успехи, получаваше горещо признание, цветя и гръмки аплаузи за певческото си майсторство и своята артистичност. Разговарям със Соня Хамерник в моя роден Пловдив, станал и за нея любим град, където тя живее повече от шест десетилетия. И днес, достигнала златната си възраст, Соня е все така хубава, чаровна, представителна, каквато я познава публиката. А е и жена с впечатляваща осанка! Не е престанала да се вълнува от проблемите на нашата култура. Более за бъдещето и настоящето на своите колеги в оперното пеене. Седим в пловдивското жилище на Соня, към което тя е силно привързана. В него щастливо е живяла с любимия си съпруг - тенора Христо Христов, с когото ги свързват голяма обич и разбирателство повече от половин век.

                       
 - Соня, в сърцето и в душата ми са останали спектаклите, които съм гледала с твое участие на Пловдивската сцена! И сега тръпки ме побиват, като си представя как пееше и играеше Кармен, като Азучена, Амнерис!
- Благодаря! Радвам се, че съм била така възприемана, че не съм забравена! Защото истината е, че човек живее дотогава, докато не е забравен! Не съм приемала ролите си като "игра". За мене сцената беше ЖИВОТЪТ!
 - Как, от кога й се обрече ти? Посветила си й повече от 40 години. На нея е преминал и животът на съпруга ти. Дъщерята също е наследила вашия талант!
- Сигурно това е вродено в мене! Заложено ми е в гените! Детството ми беше като в приказките. Така се случило, че мама ме "подарила" на своята сестра, която е загубила момиченцето си и от мъка щяла да умре. За да спаси сестра си, мама ме е дала на нея. И всички знаехме, че имам две майки и двама бащи. Сред такава щедрост и душевно богатство е преминало моето детство. Иначе в мене тече кръв от поляци, чехи, немци, гърци - смесено е потеклото ми. Това се оказа голямо предимство, защото от малка знаех освен български и други езици. Нали казват, че градината е красива заради различните цветя? Тъй и от смесените бракове се раждат хубави деца! После учих в немски колеж, та говорех и пеех на шест езика. Но се чувствам истинска българка! В София, в България съм родена и за славата на Родината си съм се трудила цял живот! А лелиният съпруг беше арменец, дошъл от Турция. Той бе от избягалите от геноцида арменци. Казваше се Симон Сахагян. Имах братовчед Оник, който стана мой брат - по-голям от мене с четиринадесет години. С него ни свързваше голяма и силна обич. Толкова щастлива и сигурна бях с брат си!
- От кого "открадна" своята артистичност?
- Израснах в здрава семейна среда. Въпреки че мама и татко бяха занаятчии, артистичността имаше превес в дома ни. Мама беше завършила Роберт колеж, работеше като художник-декоратор в театъра, рисуваше чудесно. С щедрост и доброта подаряваше картините си на нашите съседи. Баща ми беше представител за шевните машини "Сингер". От него съм научила арменски. Дълбоко съм свързана с арменската общност у нас, с арменците от Армения, на чиито сцени съм гастролирала многократно. Баща ми пееше в църковен хор. В такава християнска и артистична среда съм расла. От малка пеех, декламирах, танцувах, а после започнах и да поставям пиеси, оперети в колежа, в който учех, където кармелитките ме възпитаваха на труд и доброта.
- Какви още добродетели си наследила?
- Никога да не седя без работа! Да работя, да действам, да създавам нещо - това и досега ми е в характера, в кръвта. Да съм добра и отзивчива, да помагам на хората. Правя го и сега. С радост помагам на бъдещите певици. Обичам да готвя и го върша с желание, с удоволствие. Смея да кажа, че съм добра кулинарка и ако яденето ми е в повече, го поставям в кутийки, връзвам ги в торбичка и го изнасям на улицата. Драго ми е, като видя, че бързо е прибрано, но и се нажалявам. Днес има толкова бедни хора! Защо децата и внуците ни, които поеха кормилото на държавата, се отказаха от нас? Защо забравиха своите родители и деди? Защо ги оставиха да мизерстват? Толкова се радвахме, че започна промяната, а колко злини и беди изживяваме днес!
- Да поговорим за твоето учение, за годините ти в Пловдивската опера.
- Благодарна съм на професорите си в консерваторията - на Събчо Събев, на Христо Бръмбаров.
- Кога започнаха твоите първи големи успехи?
- През лятото на 1957г. бях включена в българската група за участие в Шестия световен младежки фестивал. Тогава спечелих първата си голяма награда - станах лауреат на фестивала.
- Какво е за тебе Пловдив? 
- Дойдох в Пловдив с желание, залюбих града и останах в него. Тук изиграх най-хубавите си роли. Кармен и до сега предизвиква в мене вълнение. Тази красива, темпераментна и свободолюбива циганка иска да пееш, да танцуваш, да я представиш като силно влюбена, но и като горда жена, за която "свободата е най-ценна". В героинята на Бизе и Проспер Мериме има голямо предизвикателство. Важно е да се играе така, че зрителят да я разбере, да я обикне, да застане на нейна страна.
Вживявах се много и в ролята на Азучена. Питали са ме как така сполучливо съм изигравала моментите, когато тя полудява - дали не съм се консултирала с психиатри. Не, идваше ми отвътре, възприемах съдбата на Азучена като свой живот. Не усещах болките от падането си и раните на сцената. Затова зрителите ми вярваха. Когато съм на сцената, забравям, че съм Соня - тогава съм Кармен, Амнерис... Влизам в ролята така, че съдбата на героините ми става моя орис.
- Пловдивската опера първа започна мегаспектаклите на открито. Беше величествено, когато направихте първите представления на Бунарджика, по площадките и стълбищата. Участваше армията, конница в "Аида"! Беше незабравимо. Надалече ехтеше, лееше се божествената музика на Верди! После последваха и спектаклите на Софийската опера на открито. Как се пее навън? На открито, на високото?
- Трудно и опасно, защото въздухът е друг, а става и хладно. Но е възбуждащо! Пеех с въодушевление!
- Как възприемаха нашето оперно изкуство в чужбина?
- Щастлива съм, че имах възможност да пея в такъв силен, направо златен период на българската опера. Пяла съм почти по целия свят. Изявявала съм се в спектакли и концерти по сцените на Европа, Азия, в републиките на бившия Съветски съюз; няколко пъти съм била на гастроли в Армения. Пяла съм и в Арабския полуостров, в Куба, Аржентина... Навсякъде нашата опера, ние, певците, бяхме възторжено приети. Спектаклите ни предизвикваха фурор! Бяхме "носени на ръце". Всеобщо беше признанието, че българските певци изпълняваме огромна и несравнима "дипломатическа мисия" - ние отваряхме граници, влизахме в сърцата на хората, прославяхме България!
Когато пях Азучена в Хавана, в театър "Гарсия Лорка", по средата на спектакъла публиката стана на крака, за да ме аплодира. Светнаха и полилеите в залата. Почудих се! Подобно нещо не беше ми се случвало! Оказа се, че само в изключителни случаи се запалват канделабрите - когато възторгът на публиката е неописуем. Правено е там, когато е пял великият Карузо, и тогава - за мене! Преживях вълнение, близко до стреса! Прибрах се в хотела сама, няма с кого да споделя успеха си, и затова написах писмо до Пловдив - разказах случката!
В Белгия пък на предгенерална репетиция, където със Стоян Попов участвахме в "Дама пика" на Чайковски, имахме друго преживяване. Пред завесата излязохме и чухме възторжените възгласи на публиката: "Соня, Попов - България!" Бисовете, виковете на имената ни и "България, България!" ни правеха щастливи! В такива моменти летиш, възраждаш се, подмладяваш се!
Но артистът никога не бива да забравя, че таван в изкуството няма! Всеки път е длъжен да се раздава изцяло на сцената, да се представя винаги блестящо - това е неговото сладко задължение. Излизаш от сцената уморен физически, но душевно пречистен!
- Защо сега младите се отдръпнаха от класическата музика, от операта?
- Много са причините и са комплицирани. Държавата пренебрегна културата, отне званията на артистите, остави ги с ниски заплати, с мизерни пенсии. Сега младите не искат да учат класическо пеене.
След като се пенсионирах, работих като музикален педагог в операта на Измир. Срам ме е да кажа, че там държавата дава много средства за развитие на оперното изкуство, за израстване на младите таланти! В чужбина нашите певци са ценени много по-добре! Затова емигрираха и много от музикантите ни.
Преди промяната имаше образователни концерти. Децата от училище посещаваха организирано оперни спектакли. Посрещала съм цели групи от "любопитковци" в гримьорната си в Пловдив. Учителите и родителите учеха децата как да се обличат за театър, за опера. Сега жадни за оперно изкуство са само хората в златната пенсионна възраст, но често те нямат пари за скъпите билети. Това е много, много жалко! Оперното изкуство е много скъпо. То не може да живее, да успява без дотации от държавата, а за децата и възрастните хора трябва да има преференциални цени за билети.
Хубаво ще бъде да не се забравят пенсионираните артисти. Ако може да се включват като консултанти, като съветници, за да не се прекъсват добрите традиции; да се използват опитът и възможностите на старите майстори. Да се организират майсторски класове, часове за "предаване на щафетата" - нещо като "Ако младите знаеха, а старите умееха..." От такива срещи "новаците" ще имат само полза, а старите ще бъдат доволни, че са полезни.  
- Какви награди си получавала?
- Много са, но всичките, взети заедно, не заменят аплаузите, признанията от публиката! Те са ме държали на сцената и в живота! И сега ме топлят, галят душата ми!