Страданията в романа "Време разделно"

Доц. Стоян Влайков


"...Книгата влезе едва ли не във всяка къща. Почнаха да я четат, почнаха да ме канят. Оказа се, че някъде я четат в черквата от амвоните. Дори веднъж и аз присъствах в една черква, докато я четяха. По-възрастните хора я приеха като абсолютна истина..."
Това казва в едно вестникарско интервю през ноември 2011 г. писателят Антон Дончев за своя роман "Време разделно", когато истерията срещу него и класическата му творба беше най-разюздана. Ето, този четен в черквите и във всяка къща роман и неговият автор вече 30 години са подложени на хули, прикриване на истината и отричане на жестоката съдба на родопчаните, с кръв принудени да променят вярата си. Това е и  едно грозно богохулство, защото се отрича правото на изповядване и защита на една божия вяра - православието. И понеже тези поръчкови писачи богохулници умора нямат, прочетох за трети път романа "Време разделно" (изд. 1968), поисках да гледам и едноименния филм, но някой го беше застопорил в интернет.
Първом искам да потвърдя истинността на описаните в романа събития за ислямизирането на Родопите, освен автентичните източници, които писателят Антон Дончев е посочил и които са художествено пресъздадени. Пребивавах в Родопите повече от 15 години като журналист в местен вестник и кореспондент на в."Труд", записал съм много истории, разказани ми от българи-мохамедани, прочел съм в стари книги за насилието над тези мирни и трудолюбиви хора. Затова категорично заставам зад "Време разделно".
В образа на Сюлейман ага (от романа) аз виждам управителя на Ахъ-Челебийско Салих ага, властвал в Родопите 39 години (1799-1838). Действията на Сюлейман ага напълно се покриват с извършените зверства на аянина Салих ага над християните в района. И той е хвърлял непокорните в урвата, той е женил и разженвал насила, той е всявал страх и ужас у християни и мохамедани. Той е убил своя брат Мустафа Аджи ага заради разбойничество, защото е посегнал на аговицата му и се е опитал подло да го затрие с изстрел в гръб и да поеме управството на каазата. След братоубийството Салих ага строшил пушката си, от която е изстрелял 8 куршума в тялото на брата си,  яхнал коня си и цял ден препускал в полето и гората.
Образът на Караибрахим е най-богато и образно описан, той е главният герой. Но по време на ислямизирането не един и двама Караибрахимовци се връщат в родните места да събират момчета за войската на султана и да турчат християните. Малкият побойник Халил от с. Чепеларе е даден от  бюлюкбашията Кара Ибрахим (истинско име) на аскерите и след години той се връща като Рифат паша, за да събира момчета за султанската  войска.  Синът на вдовицата Митрювица от с. Борово е отвлечен от турците връща се като ходжа и иска първо да потурчи майка си. Старицата го проклина и избягва в съседното с. Шейтаново. Предводител на башибозушка орда обгражда с. Узун-дере (дн. гр. Неделино) през 1667 г. и нарежда всяко семейство да докара по една кола дърва. Натрупва се клада, по-висока от камбанарията на черквата. Еничаринът я запалва и казва:
- Или приемате дин-исляма, или в кладата! Първо попът и даскалът.
- Не възприемаме. Не се отричаме от вярата си - отговарят двамата.
- В огъня! - провиква се бюлюкбашията, но преди турците да се доближат до тях, попът и даскалът сами се хвърлят в  кладата. Гледката е ужасия, не е за слаби нерви, затова ще я спестя. Но след това ислямизирането на селото става по-лесно.
Същото се повтаря и през 1752 г., когато турски войници и башибозуци нахлуват в с. Вълкосел. Еничарският главатар е запалил голямата пещ в двора на братята Мишо и Гаджо и им нарежда:
- Или новата вяра, или в пещта!
Двамата братя сами се хвърлят в пещта и изгарят живи. Синовете на Мишо се самоубиват - Васил скача от висока скала, а Герчо се обесва на лозето си. Но не променят вярата си.
По Гергьовден на 1666 г. везирът Мехмед паша Кюпрюлю повежда  шест табора, начело с пискливи зурни и гръмливи тъпани, за ислямизирането на цялото Чепинско корито. В с. Каменка изкарват на мегдана всички, връзват поп Кузман Смилец на един стълб да гледа как ще приемат правата вяра неговите миряни и накрая ще бъде неговият конец. Но повече падат отсечени глави на християните, отколкото слагащите гъжви на косите си. Пашата отсича главата и на Камен Кремъка, който се оказва негов баща и за когото даже придружаващите  таборите турски ходжи молят за милост. Поп Кузман Смилец гледа всички тези ужасии, но е оставен да бъде вкаран в правата вяра или да бъде посечен на другия ден. През нощта той описва зверствата в ареста си, за да се помнят от поколенията. Това е известно като "Сказание на поп Кузман Смилец" и е описано от писателя Недялко Месечков.
Ще признаят ли тези истински факти госпожите Антонина Желязкова, Цветана Георгиева, Даниела Горчева и Албена Хранова. Ще трепнат ли сърцата им от това всестранно заробване на съотечествениците им? С каква умисъл отричат свидетелствата на очевидци и пострадали, на писатели и документалисти? Нима Ив. Вазов се е подал на някакво внушение, или подкупничество, за да опише клането в Батак и сърцераздирателните думи на малкия оцелял: "От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?" Най-голямата подлост обаче дойде от Фейсбук в дните преди 3 март т.г.: няма такова нещо, като 500 години турско робство; това е измислица на Русия, за да ни зароби през 1878 г.
"Време разделно" е повествование за страданията. Човешки страдания на родопчаните и още по-тежки психически изживявания на автора А. Дончев. Защо? Да помислим, 120 спахии на Караибрахим всяват страх, ужас и покорност в Просойна, в която живеят хиляда мъже планинци, все едри, снажни и храбри, всеки въоръжен с пушка, пищов и нож. Хиляда срещу 120. Оставят се да ги изтезават и избиват, вместо да ги пометат. Може ли това да се понесе леко от този, който описва кървавите събития? В конака на Сюлейман ага има само десетина мохамедани, а всички други слуги, прислужнички и охранители са българи християни. И тези хора с твърда вяра треперят от десетината мохамедани, предишни християни. Делю пазвантинът изтезава братята си християни, презиран е и от Сюлейман ага, а те треперят от него, вместо тайно да му видят сметката. Как се описват тези събития, коя психика  спокойно може да издържи на това?
Шестдесет първенци на Родопа са пазени само от четирима спахии на Караибрахим. Никой не  прави и опит да ги освободи. И те покорно се оставят да бъдат изклани. Хасан ходжа гледа мълчаливо как набиват баща му Велко кехая на кол, опазил вярата си дотогава, и не прави никакви опити да го спаси (с. 270). Това е голям психически товар върху съзнанието на писателя. Затова и описва събитията толкова достоверно.
Караибрахим обявява, че всеки ден ще убива по един първенец. Хората си отдъхват, значи 60 души - 60 дни спокойствие. "Тогава мнозина си рекоха: "Да се върнем по къщите си, защото дотогава турците няма да ни закачат" (с.264). Намира се една злочеста девица, която убива похитителя си турчин и избягва. Само една при хиляда. Шестдесет турци се готвят да колят 60 първенци. 500 турци се настаняват в крайните къщи на селото, за да посрещнат смелчаците, които биха ги нападнали. Но смелчаци няма. В горите, по билото и ливадите на Просойна са накацали черни фигури - свободните родопчани. Площадът под тях е като на длан. Гледат как озверени турци се нахвърлят срещу навързаните първенци. И никой не се опитва да  спаси тези техни предводители, челници, съветници, защитници. Как ли се е чувствал авторът, когато е описвал това? Какъв стоицизъм трябва да има, за да опише това и да го понесе психически?
В романа има и покъртителни сцени. Турците хващат Горан, войводата на хайдушка дружина. Тя е българска вярна отмъстителка и закрилница, но силна турска потеря залавя войводата. При бесилото - хиляда българи и десетина турци. Никола (разказвачът в романа) се провиква: "Братя, ние сме много, а турците са малко. Да отървем войводата!" Народът се отдръпва от него, той остава сам в средата на мегдана безпомощен, безсилен. "И може да страдаме и да сме роби, и може да сме били свободни и да сме имали  царства, ала още не сме се събудили и не сме узрели за свобода" - мисли Никола и продължава разсъжденията си: "Човекът е бил направен от кал от Бога. Но и Горан войвода е бил направен от кал. И Манол е бил направен от кал. Защо те са можели да се борят"? (с. 338). Съкрушителни въпроси, на които всеки да си даде отговор.
Затова "Време разделно" е роман за страданието. Страдание на подложените на геноцид, страдание за свидетелите и още по-голямо страдание за писателя. Аз правя съпоставка на двама божи служители - патриарх Евтимий и поп Алигорко. Патриарх Евтимий ръководи отбраната на Търновград и насърчава защитниците. Поп Алигорко казва на укрилите се и уплашени родопчани: "Видях знамение. И сам Бог ми каза: "Идете и се предайте на турците и приемете тяхната вяра. Защото е все едно  дали ми викат аллах или Христос." (с. 387). Аз не можах да издържа на това вероотстъпничество, как ли е издържал писателят? Той е изстрадал всичко, което се е случило по онова зловещо време.
Една изнасилена девица убива похитителя си. Един войвода закриля угнетените и е обесен. Но най-великата саможертва е на Момчил - заповяда да отрежат главата му и да я занесат на Караибрахим, за да може малкият Мирчо да забие нож в гърба му и да отмъсти за всички. Тези са смелчаците. Тежко е да се признае и понесе, но такава е истината.