Стихотворения от Трифон МИТЕВ

ТРИФОН ДИМИТРОВ МИТЕВ е роден на 23.07.1955 година в Чирпан. Завършва висше образование - журналистика в СУ "Св. Климент Охридски"; финанси и културен туризъм във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий"; Висшия институт по партийно-политическо образование при ЦК на БКП - София.
Работил е в системата на ДКМС в Чирпан и Стара Загора; на БКП в Чирпан и Стара Загора. След промените през 1989 година е народен представител в VІІ Велико народно събрание, 36-то и 40-то Народно събрание; председател на Областния и Общинския съвет на БСП в Стара Загора. Понастоящем е зам.-председател на УС на БАС, председател на Областния и Общинския съвет на БАС в Стара Загора и на Областния съвет на Движението на ветераните в БСП - Стара Загора.
Автор е на стихосбирките: "Перуника", "Обич" - двуезична, на български и сръбски език, заедно с дъщеря си Христина, "Вечерна разходка", "Вълшебства", "Приятели" - в съавторство с Мира Дочева.
Автор и на "Героят на Съединението" - в съавторство с Игнат Пенев, "Календар - по едно време в Чирпан и Чирпанско" и др.
Член е на Съюза на Българските писатели.

Генерал

Един сивокос генерал 
по улица "Сталинград" крачи. 
Той цвете в полето набрал, 
минава оттука по здрач.

И спира пред паметник бял. 
Цветята на мрамора слага 
и дълго стои побледнял, 
и свети в очите му влага.

Но опва с ръцете си грапави 
своя сив генералски мундир - 
той почва безмълвния рапорт 
пред своя сержант-командир.



Диви гълъби по залез

                На Даки

Диви гълъби в простора -  
атлазен залез ги поглъща, 
който леко се разстила... 
И чакам нещо да се случи... 




Ваня 

Животът неспокойните обича,
но много рано ги нарича 
за път последен в синьото небе.

И тя като звезда отмина, 
горя, пламтя и си замина... 
Но в мен остави своето сърце.



Тихо ти говоря

Тихо-тихичко говоря, 
гласа ми никой да не чуе.

Нито хората край тебе, 
нито хората край мене.

Нито вятъра в полето, 
нито птиците в небето.

Тихо-тихо ти говоря, 
а крещи, крещи сърцето...



Успението на малката ми братовчедка Филка

Когато там, на края на света, 
където гаснат морските вълни,
съм гледал как припада вечерта,
далеч от мен заспивала си ти...

Далече там, на края на света,
съм слушал бриз за нещо да шепти 
и той е пълнил с нежност вечерта,
а ти сама, заспивала си ти...

Когато там, на края на света, 
където бликат ярките звезди 
със морска шир се сливала нощта, 
последен сън заспивала си ти...



Рози

От небето никнат 
надолу към земята 
златни рози.

Златни им листата, 
тъмни им стеблата.

Минава месец 
като сърп: 

за празнични букети 
рози 
реже...



Нашите войници

Войни вилняха и за нашите войници 
във боя нямаше назад - 
подобно на сокол - юнашка птица, 
те знаеха: победата - или ще мрат.

Едни се върнаха, обкичени със слава, 
а другите останаха в полята - 
над техните могили оттогава 
България си свежда знамената.



Коста Нунков

            На Тодор Иванов, който намери в             
            Македония гроба на Яворовия 
            братовчед войводата Костадин 
            Крачолов и който ще намери, 
            вярвам, гроба и на войводата Коста     
            Нунков край Куманово.

Гарваните само знаят пътя - 
летят безредно във небето 
с тъмни сенки по земята. 

Гарваните все кръжат над пътя 
и на слънцето в лицето 
страшно махат със крилата. 

Гарваните точно знаят пътя - 
преко ясен изгрев през полето 
те ни водят за ръката. 

Гарваните кацат покрай пътя - 
там с куршуми във сърцето 
Коста Нунков е заспал в тревата... 



Минават дни...
             
                  На жена ми
 
Съвсем като на кино се въртят,
минават дни, минават нощи...  
Красиви мигове трептят 
и още ми е хубаво, и още... 

Топят се зими и лета горят, 
звезди на птици се превръщат - 
далеч, далече някъде летят 
и пак в душите ни се връщат: 

и значи, още имаме мечти, 
надежди имаме за утре. 
А ти, благословена да си ти, 
да срещаш утро подир утро. 



Убитите ремсисти

           На Донка Черковска

Тях пак ги водят на разстрел. 
И пак ги качват на бесило! 
Каква съдба е да си смел, 
макар зарит във братската могила! 

Дали са същите онез, 
които даже без присъда 
навън ги караха нощес - 
и там, каквото с ножа им отсъдят.

Или са новите лица 
на лудо време и пожарно, 
наместо вяра и сърца 
те носят копие на тях коварно.

И те по скрита тъмнина 
зацапват паметните плочи 
със много скъпи имена - 
Лиляна, Сашо, Маргарит и Кочо...

Но блясва пламенна звезда. 
И после утро засиява. 
Подобно конник във езда, 
прекрасно слънцето над нас изгрява.

И виждаш - дъхави цветя 
лежат пред плочите гранитни. 
Краси ги утринна роса 
на капки светли, бисерни и ситни.

Под тях, навеки във пръстта, 
не спят убитите ремсисти - 
те още пазят паметта 
за време страшно и мечти искристи...

А тези, дето през нощта 
съсипват знаците от камък 
не ще се помнят на света. 
Не ще се знаят. Но ще грее пламък

за тез, чиито имена 
горят по паметните плочи. 
За тях е тази светлина. 
За всички като Маргарит и Кочо... 
    


Дядо Трифон

И ти отдавна се помина. 
Така те помня - мълчалив. 
Макар и време да отмина, 
усещам в мене, че си жив.

И идваш в сънищата нощем 
мистичен, целият във дим: 
безкрай обичаме се още, 
дори съвсем да си мълчим.



Спомен

             На дядо Анастас 
             и баба Тодора

Големите, белите вежди на дядо ми, 
очите под тях заблестели, 
лицето, от дунавски вятър опалено, 
и дядо ми прав заплющял със камшика 
над белите, двечките кончета литнали, 
изопнали шии и сили и впрегнати 
в каруцата, пълна със внучета... 

Големия бяг през простора безкраен, 
далеч в равнината от залез запалена, 
с устрема див на душата разстелена, 
луда от гордост и радост, че днеска е 
каруцата пълна със внучета... 

Безумната волност в гърдите на дядо ми - 
откъртен отломък от чукарите строги, 
усоите хладни и скрити в сърцето на Вич -   
планината изправена гордо високо над Лерин, 
гърдите, разкъсали бялата риза със въздух, 
поет издълбоко със вятъра, 
препуснал наравно със младите кончета 
по прашната шир от Гулянци на запад към залеза - 
и тази каруца, напълнена с внучета... 

От детското лято при дядо това ми е спомена - 
и моята баба с македонския говор 
и в тежки сукмани сама до герана пред къщата - 
усмихната, блага, добричка и светнала, 
че гъстите, белите, тежките вежди на дядо ми 
днеска не са се навъсили, 
защото  щастлива е тази каруца препуснала 
в големия бяг покрай Дунава
и пълни ще бъдат довечера стаите с внучета...