Стихове от Иван Вазов

България

Обичах те, когато бе робиня
и влачеше позорния хомот
и всеки зов към по-добър живот
над теб минуваше кат през пустиня.

 
Обичах те, кога изгря над теб
зорницата на твойто пробужданье,
духовна светлина и просвещенье
за тебе станаха насъщний хлеб.
 

Обичах те, кога ярем да счупиш,
ти меч изтегли във неравен бой
и с жертви страшни, скъпи и безброй
успя си бъдещето да изкупиш.
 

Обичах те, когато заблестя
свободата над твойте балкани,
кога над твойте пепелища, рани -
живот разкошен буйно зацъфтя.

 
Здрависах те, кога света зачуди
при Сливница с победни си ура
и първите си лаври ти набра,
и мощ незнайна се у теб пробуди.
 

Обичах те в твойте смутни дни
и в трусовете страшни, що изпати,
когато в късо време преживя ти
на век тревогите, безчет злини.
 

Обичам те и днес, кога забрави
задачи светли и уроци зли,
на жажди бесни, диви крамоли
да станеш поприще се ти остави;
 

когато в твойта почва семена
ужасни падат - за ужасна жътва,
и пъклен дух към лош те път упътва,
обезверена в всички знамена;

 
кога си жадна да чуйш бодър зов,
о майко бедна, майко безпокойна -
и повече от сявгаш си достойна
за плач, за порицанье и любов!

 

Жабата

Как е чудна нашта локва,
наший жабунясал вир!
Пекне слънце - всяк изскоква
да погледа божий мир.
А зачуйм ли стъпка само
или някаква мълва -
всички цопваме се тамо.
            Ква, ква, ква!

Как е мътно - като златно,
как пресладостно воней
нашто блатце благодатно,
как се харно тук живей!
Бедни орли, що летите
в тая чиста синева,
как нещастни вий стоите!
            Ква, ква, ква!

Дъжд ли, вятър ли навън е,
тряска ли се в бурни дни,
целий свят ли ще потъне -
ний на завет сме едни
в нашта тиня безопасна
и на бога за това
пейме химна гръмогласна:
            Ква, ква, ква!

Чули сме, че птички вили
гняздо във зелен клонак.
Ах, от нашът гьолец мили
има ли чертог по-благ!
Как ли могат там да дишат?
има ли в света слова
рая наши да опишат?
            Ква, ква, ква!

Вчера там пчелица с радост
из цветята пийше мед
и бръмчеше дор от сладост!
Бедната! Тоз блудкав смет
до полуда да възхити я:
никогаш тя не вкусва
нектара, що пием ния.
            Ква, ква, ква!

Виждам, роза там към мене
дъх изпраща нетърпим,
квари наши несравнени
локвен аромат любим.
А вида й? Такава грубост
никой още не видва. . .
Де е жабешката хубост!
            Ква, ква, ква!

Утрин, вечер пей се близко -
казват, славей тука пял.
Никой тъй да каля низко
музиката не е смял!
Тъй бездарно, неприлично!
Ил той нивга не чува
как се пее хармонично?
            Ква, ква, ква!
София, 1900


Скромни идеали

Днес понятия високи
възпитават се у нази;
чувам проповеди ази
за стремления широки,
за полети на духът,
за блага, права, свобода -
не се чуй, не е на мода
едничко нещичко - д ъ л г ъ т.

Чувам позиви всечасно
за успех в образованье,
за ламтеж към всепознанье,
към високо и прекрасно;
чувам позив за наука -
дар божествен - не е чут
само един позив тука:
позив към светия т р у д.

Сейме жаждата за слава,
вредний яд на суетата,
сейм омразата, враждата
към световний строй, управа;
ненавист у нас вирее
към човека и света.
Едно чувство се не сее:
чувството на л ю б о в т а.

Всички суети световни
ний заемаме с охота,
с нужди трупаме живота;
наший кръгозор духовни
всеки ден забогатява
със печалби от прогрес...
Едно нещо там остава
чуждо - чувството за ч е с т.

Дълг, Чест, Милост, Труд упорни -
ето ни лозинки нови,
ето здравите основи
на напредък благотворни!
Нек в душевни си скрижали
да ги впишем, съхраним
и на наште идеали
в първий ред да ги държим!


Бюджетът

Бюджетът! Бюджетът!
Нещастний бюджет!
Това е предметът
на дневният ред.

 
По всички кафета
по цяла пияца
гърмат за бюджета,
за празната каца.

 
Камарата даже
стресна се ужасно
и да го докаже
вика гръмогласно:

 
милиони цели
отишле на вятър!
А някои зели
да искат театър!

 
Дор Г...ч клети
в голяма тревога
издигна ръцете
отчаен към бога,

 
и в ужас извиква:
"Ах, каса, горкана!
От моята тиква
по-празна остана!"

 

Средство да нямаш врагове


"Преклонената главичка
остра сабя не сече" -
тази истина едничка
кой би смял да отрече?

Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.

На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.

Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.

За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.

Що е бяло, черно, сиво
аз не знам - не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.

Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.

Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.

Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак - бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!

Що вий мислите, че сторих?
- Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.

По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
 
Пловдив, 1882


Не се отчайвай!


Не се отчайвай, не са празни думи:
напредък, братство, правда, чест, свобода,
витий площадни ги обръщат в глуми,
а други подло с тях шумят - по мода.

 
Из бесний вихър на борбите днешни
свещени знамена се дигат, дръзка
ръка ги маха из въздуха, смешни,
и кал от тиня улична ги пръска.

 
Не губят своя блясък благородни
начала светли, думи идеални -
звезди са вечно чисти, пътеводни
и калните остаят само кални.