Пегас
Антология
Стихотворения от съвременни български поети
/ брой: 125
От редактора
Скъпи читателю!
Отново сме на Бузлуджа. И от върха ще чуеш гласа на българските поети, в който неизменно звучи обичта към България, болката от настоящето, копнежът за социална справедливост, мечтата за бъдещето... Но пътят към тази мечта минава през Бузлуджа! Вслушай се в техните слова!
Атанас ЗВЕЗДИНОВ
МОНОЛОГ НА ЛЕВСКИ
Чух за горчивите ти монолози.
Нека към тях да прибавим и този:
Минаха вече толкоз години -
Казаха ми, че са много дузини
из най-високите там кабинети
моите портрети.
Тръгнах с оназ овехтяла каруца,
дето ме караха. Конят ми куцаЕ
Беше страната ми робска и бедна.
Беше? Разбрах - и сега е последна,
а пък не иска да се засрами
само от думи, и от реклами.
И че неясна тревога приижда,
че по-доброто хич не се вижда.
Знам - всеки движи за своя си хал.
Аз от светците бях още разбрал -
примерът може да стане велик,
ала не може да е само лик.
Тръгнах, пътувам, каруцата тропа
по камънака, (а уж сме Европа),
не да създавам пак комитети,
а да събирам свойте портрети.
Боян АНГЕЛОВ
ЗАБЛУДИ
Превзехме нищото, поете,
а всичкото встрани остана.
Защо замръкнаха и двете
между "разпни го" и "осанна"?
Какво научи вълноломът
от пяната студено-тъмна?
Удавниците още помнят,
че пред очите им не съмна,
защото хлътнаха в талаза
ожесточен и всеобхватен.
Спри, бих могъл да те опазя,
ако намеря път обратен!
За вероломните разстрели
не позволиха да попитам.
Внушиха ми, че сме ги вплели
в несигурния алгоритъм,
от който връщане не трябва
да има и ще ни отправи
към нищото, но то отплава
върху изгнили переправи.
Ако победата с такова
самовнушение се буди,
най-сигурната й основа
ще бъдат нашите заблуди.
Боян БОЙЧЕВ
ЧЕРВЕНИЯТ МАК
Няма как да приема този свят,
Няма как.
Не случих на време, но в мене
Тупти червеният мак.
Днес съм отречен. Аз съм грешен,
Жертвен агнец.
Днес всеки се моли: кумири, идоли,
Златен телец.
Днес не всеки се моли: вярва ли в Бог,
Вярва ли?
Властват днес алчните варвари,
Властват варвари...
И в училище учат само неравенства,
Неразрешими.
Приемаш, свикваш, пиянстваш,
Животът неуловим е.
Днес аз съм обречен. Отречен.
Наивник съм цял.
Отречен, но възкръсващ и вечен е
Светлият идеал.
Свобода, равенство, братство -
Ще лумне пламъкът пак.
Няма как да приема този свят!
Пламти, пламти червеният мак...
Георги ДРАМБОЗОВ
БЪЛГАРИН
Недопокръстен и недоцарувал,
недопоробен и неук, и гений,
реката на забравата преплувал,
възкръсва древен българин у мене.
Заслушан в кънтри или пък в частушки,
на гърлото му нещо е запряло -
цигарите му, песните му - чужди,
но българско е облачето бяло.
Той само с него може да заплаче,
да пие бистра перлова ракия,
да пее "бела, бела съм, юначе"
напук на всяка тъмна орисия.
Напук на черни списъци, Шенгени -
с юначен глас, а не с гласа на робаЕ
Обичай, мила, българина в мене,
за да си бъда българин до гроба!
Драгомир Шопов
БЪДИ
Земя на моето сърце, което
лекуваш с вятър, слънце и треви,
не остарявай в мен. Бъди полето,
където моят спомен днес върви.
Бъди скалата, във която има
гнезда за думи или за орли.
Бъди във капчицата дъжд незрима,
която оплодяващо вали.
Бъди във песента, в която още
притропва кон и аленее мак.
Бъди в звездата, дето свети нощем
над моя сън или над моя праг.
Бъди във буквите и в писмената,
с които всяко робство победи.
На братята от Солун светлината
пак грее, както и преди.
Бъди. А щом усетиш, че изгасва
свещицата на слабия ми глас,
нали, земя, ще имаш малко място,
в което мога да се върна аз.
Лиляна СТЕФАНОВА
РОДИНАТА
Изсъхва лоза. Разлиства се зло.
Като проклятие
земна грамада се свлича.
Радост ограбена.
Бразда, засята с тегло.
Защо те обичам?
Нощта - стон. Денят - залък корав.
Алчна ръка
на просешки хал те обрича.
Мълчиш. И ми иде да вия от гняв.
Защо те обичам?
Зъзне дете. Пламва гора.
Изпод жални ресници
гладен поглед наднича.
Ти своята участ сама избра.
Защо те обичам?
Без памет и храм е твоето днес.
Невежа сломи гордостта ти,
светини отрича.
Троскот поглъща
вековна слава и чест.
Защо те обичам?
Млъкват училища. Гаснат села.
Марица отровена
плахи молитви повлича.
Сърдито слънце над голи бърда.
Защо те обичам?
Децата ти хващат широкия свят.
За хляб и надежда
в далечен край коленичат.
Тъгуват. Насън се връщат назад.
Защо те обичам?
Стъпкани рози. Дъх на студ.
Бедна, окаяна -
чакаш добра поличба.
Да съдя - не смея.
В разума - смут.
Само сърцето ми знае
защо те обичам.
Матей ШОПКИН
КЪМ НАРОДА
Сред тези баладични планини,
сред езера, раздоли и полета,
стани, народе български, стани
и промени съдбата си проклета.
Не чакай чужда помощ и недей
потъва в пепелища от забрава.
Стани и с млади сили заживей
като народ, достоен за прослава.
И нека твоят път да заблести,
тъй както е блестял през вековете.
И нека над помръкнали мечти
да свети вечността на върховете.
О, върховете с горди имена
на храбри пълководци и поети.
И нека да изгряват знамена
над нови настъпления развети.
Надмогнал вероломства и злини,
отрекъл и заблуди, и кошмари,
стани, народе български, стани,
за да спасиш душата на България!
Петър АНДАСАРОВ
СЕГА
Сега сме заети със себе си,
едни в други се вглеждаме днес.
Валят ни въпроси ребусни,
търсим виновни и хора с чест.
Кой къде е, какъв е - не знаем,
кой истина носи, кой крие лъжи;
кой дава честност назаем,
кой върху чуждия гръб лежи.
Сега едни зад други се крием
и зад стените на своето Аз.
Но след време дали ще открием
кой е пеел с фалшив глас?
Дали сме били, или не - мъченици,
дали сме имали съдбата на хората -
чиито паметници по ученически
стоят прави в час по история.