Стихотворения от съвременни български поети

От редактора

Скъпи читателю!

Отново сме на Бузлуджа. И от върха ще чуеш гласа на българските поети, в който неизменно звучи обичта към България, болката от настоящето, копнежът за социална справедливост, мечтата за бъдещето... Но пътят към тази мечта минава през Бузлуджа! Вслушай се в техните слова! 

Атанас ЗВЕЗДИНОВ

МОНОЛОГ НА ЛЕВСКИ

Чух за горчивите ти монолози.

Нека към тях да прибавим и този:

Минаха вече толкоз години -

Казаха ми, че са много дузини 

из най-високите там кабинети 

моите портрети.

Тръгнах с оназ овехтяла каруца, 

дето ме караха. Конят ми куцаЕ

Беше страната ми робска и бедна.

Беше? Разбрах - и сега е последна, 

а пък не иска да се засрами 

само от думи, и от реклами.

И че неясна тревога приижда, 

че по-доброто хич не се вижда.

Знам - всеки движи за своя си хал.

Аз от светците бях още разбрал - 

примерът може да стане велик, 

ала не може да е само лик.

Тръгнах, пътувам, каруцата тропа 

по камънака, (а уж сме Европа),

не да създавам пак комитети, 

а да събирам свойте портрети.

 

 

Боян АНГЕЛОВ

ЗАБЛУДИ

Превзехме нищото, поете,

а всичкото встрани остана.

Защо замръкнаха и двете

между "разпни го" и "осанна"?

Какво научи вълноломът

от пяната студено-тъмна?

Удавниците още помнят,

че пред очите им не съмна,

защото хлътнаха в талаза

ожесточен и всеобхватен.

Спри, бих могъл да те опазя,

ако намеря път обратен!

За вероломните разстрели

не позволиха да попитам.

Внушиха ми, че сме ги вплели

в несигурния алгоритъм,

от който връщане не трябва 

да има и ще ни отправи

към нищото, но то отплава

върху изгнили переправи.

Ако победата с такова

самовнушение се буди,

най-сигурната й  основа

ще бъдат нашите заблуди.

 

 

Боян БОЙЧЕВ

ЧЕРВЕНИЯТ МАК

Няма как да приема този свят, 

Няма как. 

Не случих на време, но в мене 

Тупти червеният мак. 

Днес съм отречен. Аз съм грешен, 

Жертвен агнец. 

Днес всеки се моли: кумири, идоли, 

Златен телец. 

Днес не всеки се моли: вярва ли в Бог, 

Вярва ли? 

Властват днес алчните варвари, 

Властват варвари...

И в училище учат само неравенства, 

Неразрешими.

Приемаш, свикваш, пиянстваш, 

Животът неуловим е. 

Днес аз съм обречен. Отречен. 

Наивник съм цял. 

Отречен, но възкръсващ и вечен е 

Светлият идеал. 

Свобода, равенство, братство -  

Ще лумне пламъкът пак. 

Няма как да приема този свят!  

Пламти, пламти червеният мак... 

 

 

Георги ДРАМБОЗОВ

БЪЛГАРИН

Недопокръстен и недоцарувал, 

недопоробен и неук, и гений, 

реката на забравата преплувал,

възкръсва древен българин у мене. 

Заслушан в кънтри или пък в частушки, 

на гърлото му нещо е запряло - 

цигарите му, песните му - чужди, 

но българско е облачето бяло.

Той само с него може да заплаче, 

да пие бистра перлова ракия, 

да пее "бела, бела съм, юначе"

напук на всяка тъмна орисия. 

Напук на черни списъци, Шенгени - 

с юначен глас, а не с гласа на робаЕ

Обичай, мила, българина в мене, 

за да си бъда българин до гроба!

 

 

Драгомир Шопов

БЪДИ

Земя на моето  сърце, което

лекуваш с вятър, слънце и треви,

не остарявай в мен. Бъди полето,

където моят спомен днес върви.

Бъди скалата, във която има

гнезда за думи или за орли.

Бъди във капчицата дъжд незрима,

която оплодяващо вали.

Бъди във песента, в която още

притропва кон и аленее мак.

Бъди в звездата, дето свети нощем

над моя сън или над моя праг.

Бъди във буквите и в писмената,

с които всяко робство победи.

На братята от Солун светлината

пак грее, както и преди.

Бъди. А щом усетиш, че изгасва

свещицата на слабия ми глас,

нали, земя, ще имаш малко място,

в което мога да се върна аз.   

 

 

Лиляна СТЕФАНОВА 

РОДИНАТА

Изсъхва лоза. Разлиства се зло.

Като проклятие

земна грамада се свлича.

Радост ограбена.

Бразда, засята с тегло.

Защо те обичам?

Нощта - стон. Денят - залък корав.

Алчна ръка

на просешки хал те обрича.

Мълчиш. И ми иде да вия от гняв.

Защо те обичам?

Зъзне дете. Пламва гора.

Изпод жални ресници

гладен поглед наднича.

Ти своята участ сама избра.

Защо те обичам?

Без памет и храм е твоето днес.

Невежа сломи гордостта ти,

светини отрича.

Троскот поглъща

вековна слава и чест.

Защо те обичам?

Млъкват училища. Гаснат села.

Марица отровена

плахи молитви повлича.

Сърдито слънце над голи бърда.

Защо те обичам?

Децата ти хващат широкия свят.

За хляб и надежда

в далечен край коленичат.

Тъгуват. Насън се връщат назад.

Защо те обичам?

Стъпкани рози. Дъх на студ.

Бедна, окаяна -

чакаш добра поличба.

Да съдя - не смея.

В разума - смут.

Само сърцето ми знае

защо те обичам.

 

 

Матей ШОПКИН

КЪМ НАРОДА

Сред тези баладични планини,

сред езера, раздоли и полета,

стани, народе български, стани

и промени съдбата си проклета.

Не чакай чужда помощ и недей

потъва в пепелища от забрава.

Стани и с млади сили заживей

като народ, достоен за прослава.

И нека твоят път да заблести,

тъй както е блестял през вековете.

И нека над помръкнали мечти

да свети вечността на върховете.

О, върховете с горди имена

на храбри пълководци и поети.

И нека да изгряват знамена 

над нови настъпления развети.

Надмогнал вероломства и злини,

отрекъл и заблуди, и кошмари,

стани, народе български, стани,

за да спасиш душата на България!

 

 

Петър АНДАСАРОВ

СЕГА

Сега сме заети със себе си,

едни в други се вглеждаме днес.

Валят ни въпроси ребусни,

търсим виновни и хора с чест.

Кой къде е, какъв е - не знаем,

кой истина носи, кой крие лъжи;

кой дава честност назаем,

кой върху чуждия гръб лежи.

Сега едни зад други се крием

и зад стените на своето Аз.

Но след време дали ще открием

кой е пеел с фалшив глас?

Дали сме били, или не - мъченици,

дали сме имали съдбата на хората -

чиито паметници по ученически

стоят прави в час по история.