Стихотворения от Диана Богданова

Доверие като крило на пеперуда,

А в тъканта му сребърна сълза

Прекършен пада залез по принуда

Застрелян от горчивата луна

Ранена, тишината натежава

На тънки струни свири я нощта

Процежда се следата на забрава

На прегоряла вехта самота.

***

Октомври е ноемврийски тъжен

Спомня ми за тебе, майко

За часовник, който кани мрака

За думи бездиханни. Недовършени...

Среща на два свята

В тънка сребърна ивица

И твоето крехко тяло

Като белокожа девица

Усмихва се моята майчица

Питаш ме: има ли смисъл?

Излъгах те. Знаех

Че тайна Божествена мисъл

Друга врата за тебе отваря

Не исках ръката да пусна

Събуждам се, а сънят се повтаря

И бездна раздра световете!..

Днес. Тишина. Няма нужда от цвете

Има те само в мен, Мамо!

И с татко, когато танцувате валс, само

Не настъпвайте облаците

Покрай тях се въртете

Нека се сърдят ветровете

Че вдигате шум

Този валс е за вас

А аз ще продължа да ви обичам

И да си говоря с вас, и насън, и наум...

***

Телефонът мълчи сухо

Напряга. Сякаш негласно тик-така

Светлини от фарове се блъскат в стената

Взира се в мен полумрака.

Прозорец - екран 

Фигури в разни посоки

Градът е сив великан

Смила съдби разнооки.

Звук.

Сигнал.

Светлина.

Пулс разплисква кръвта в ушите.

Пак онази госпожа -

Пак само нещо да пита...

...Пак умря телефонът

Цифрите в едно се оплитат

Сълза като лупа се стича

Без да бърза повече да обича.

***

Обича ме - не ме обича -

Откъсва крехък цвят наивността

Небето на дихание прилича

В зениците изригва светлина.

Пулсира в длани стръкчето надежда

Въздиша от очакване деня

Дори усмивката - като одежда

Облича в чисто бяло младостта.

Рисуват устните молитвен шепот

Косите - с дъх на борова гора

В гърдите войнства страх и трепет -

Решава тази битка зрелостта.

***

И сякаш всичко е наред

Наужким хората добри сме

И в тоз объркан светоглед

Е все едно кои сме.

Наужким някой се шегува

И май е някак искрен

Почти, но сякаш не съвсем

Увисва хуморът безмислен.

И пак почти благодарим

Почти обичаме и мразим

В игри оплетени стоим

Замеряме се с кухи фрази.

И тъй наужким - нашега -

Животът тихо се изрежда

Празнуваме дори деня

Оставил ни половин надежда.

И никой в свойта суета

Към календара не поглежда

Как с меки стъпки в есента

Животът ненаужким ни отвежда.

***

И днес ще си говоря с тишината

Изваждам чекмедже от младостта

Гердани златожълти, перли, карти

Седеф от мида, дупчена пара

Разсипани перца, стъкла, салфетки

И древен розов аромат

Ветрило с образ пъстроцветен

Събрани в чашка семена

И онзи дъх на бор и свежест

На скришно пазени мечти

Пулсиращи букети от копнежи

Усмивки полумесец, допир нежен

Сподавен смях, преглътнати сълзи

И в дланите две фигурки небрежни

В една се сливат - кой ги раздели

От времето издялкани следи

Ин-Ян почти допират се, почти...

***

Вече не правя снимки

Оставям умът да улови

В своите незрими бримки

Да открадва мига

Да откъсне крило в полет

Да вкуси цвета на усмивка

Да усети мирис на изгрев

Да попие сълза на листо

Да вдъхне от стъпка на горска пътека

Да изправи чело

И да види

Колко красив е животът!

И колко след нас ще остане

Дори да стискаме в шепи

Всеки миг като спомен изтича...

Умът на паяжина прилича...

Диана Богданова е родена в София. Завършила е специалност психология в СУ "Св. Климент Охридски", магистърска степен. Има свой частен кабинет, понастоящем работи в медицински център, където изцяло пренасочва дейността си в областта на клиничната психология, индивидуално консултиране и психотерапия. Любовта към литературата и художественото творчество разпалва у нея майка й приживе, която е филолог, и с която Диана има много специална връзка. Пише стихотворения още от ученичка. За цикъла, който ДУМА публикува, Диана споделя: "Тези стихове не се родиха в дълго мълчание или в битка на мислите. Нито от силно чувство. Те първо бяха образ, картина, която породи палитра от усещания, и тогава намери понятието за себе си върху белия лист. Явно нещо от безсъзнателното е чакало времето и начина да се прояви."