Стихотворения от Боян АНГЕЛОВ

БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Защитава докторат в Института за философски изследвания към БАН, а от 1998 до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва Академия за педагогически науки с признат докторат. Специализира и преподава в областта на валдорфската педагогика, историята на философските системи и социалната психология. Автор e на над 30 стихосбирки и други творби. От края на 2012 г. е директор на изд. "Български писател", а от юни 2014 г. - председател на Съюза на българските писатели.

Почти по Далчев

Заран изгрева съзерцавам,
отразен
в позлатените куполи
на катедралата "Александър Невски".
Същинското слънце сияе различно
от куполните,  
в златисто искрящи.
Щом полегне мъгла, не ги виждам.
Не се виждат и всички зрящи.

Денем от балкона си наблюдавам
пробития покрив
на съседската къща,
обрасла в салкъми и троскот.
Поминаха се
стопаните,
а наследниците
за Австралия заминали.
Виждам само врати
и прозорци зинали.

Късно вечер
пристига бездомникът,
до контейнерите
поляга
и до чантите "Billa" и "Lidl"
като тяхна
подвижна реклама.
Освен дълга брада Мойсеева
и огризки,
и празни бутилки,
друго нищичко той си няма.
 
Нощем слиза безплътният ангел
(с местожителство временно "Невски"),
тъй приличащ
на бледо момиче,
изоставено
посред ровината...
Той сега е почти невидим,
но при изгрев
ще блесне
в позлата.



Несъвместимост

Пашата съди и седи пашата,
кафе посръбва, с броеница дрънка.
В нозете му лъжата опашата
поглежда ту навътре, ту навънка.
А вътре, зад завеси в тюркоази,
беззвучно стъпват гъвкави кадъни.
Ухания от рози на талази
полюшват се в покои полусънни.
Навън раята жъне и копае -
събира зимнина за господаря.
Неосъзнал, че робството роптае,
пашата ту отваря, ту затваря
кутия, инкрустирана с опали,
в която дремят златолики лири.
Подготвя се дома му да подпали
гяуринът от близките баири,
защото няма хляб, но има воля
да отмъсти за своята несрета
под месечина, облака пробола
и на кама открила силуета.



Пентаграм

Това е дървено декоративно
     мече което няма
     никакво значение
но от покрива
непрестанно тече като
     от прерязани
        вени
за успокоение
        не тече кръв
        а мътна вода дъждовна
студът вкоравява вълчата стръв
     разпръсната сред мрачина
     неизбродна тъй като
     нямат значение мечето
     дървото покривът и
                       стръвта
остава  
да се вторачим
     в сърцето което всъщност
        възпроизвежда  
                       кръвта
и вече тя е важна необходимост
     за всички процеси в нас с нейната
     ясна свръхпроводимост
     с чувствения си
     екстаз което
има значение няма
     да се
     появи скоро
     а ще се впише
            в пентаграма
            на
            бъдещата
                история
         


Немислимо

Никой няма да ме обича,
както ме обичаше ти.
Виждам как старостта съблича
продадените мечти
и ги поставя внимателно
върху прашния скрин.
Мислех, че обезателно
ще се превърна в един
от новомъчениците
на умиращите любови,
ако не бяха очите ти
на всичко готови.



Вратата

На август в маранята безподобна,
сред уличка, изсечена в скалите,
играех си, но на какво - не помня,
дори не помня бях ли победител.
Внезапно от отсрещен стръмен ъгъл
процесия срещу ми се запъти.
Отгоре слънцето искреше с кръгъл
и матов ореол, милиарди пъти  
по-вездесъщ от земните вулкани...
Отпред вървеше поп в одежда стара,
кадилница поклащащ с дясна длан и
след него кръстът, носен от клисаря -   
прост черен чамов кръст, стругован лесно.  
Хоризонтално бяха имената                   
на мъртвия изписани, отвесно -             
рождената и смъртната му дата.          
След кръста - катафалката, конете,     
катранените техни наметала...                   
С каскети и цветя в ръце, мъжете       
беззвучно стъпваха... Неовладяла      
скръбта, вдовицата едва вървеше -
крепяха я деца, снахи, етърви...
Денят бе жарък, ужасът ми беше
бездънен в август двадесет и първи…  
Край мен - високи каменни дувари.   
В тях исках да се свра, да се разтворя,  
но чух зад мен врата как се отваря,  
как дръпна ме ръка и влязох в двора -
двор с алени цветя, с опиянена  
от гроздове асма, с лехи и плочи...  
Старица блага даде ми студена  
вода и медна круша, и посочи    
към уличката: "Чедо, ти отдека
дошло си и защо си сам-самичко?.."

Аз оттогава вярвам на човека -
за мене той е повече от всичко!



Кумирът

Което беше вчера - утре не е...
Събудени, вселените пулсират.
В затвора на усмивките линее
на болното замръкване кумирът.
Поглеждайки назад, пълзях нагоре,
а стръмнината бе почти отвесна.
По пътя си не срещнах други хора
и светлинка край мен дори не блесна.
Не мислех за победата дали е
заслужена, или предназначена.
Което беше вчера - ще се свие,
за да добие форма на арена.