Сръбски манталитет ли?

За тези дни няма забрава. Някои си мислеха, че времето ще заличи травмите от ранното лято на 1999-та, ще посипе с пепел страданията за жертвите и отнесе в миналото онази духовна травма. Напротив, цели двадесет години след бомбардировките на НАТО срещу тогавашната Съюзна република Югославия, споменът за кошмара все още е жив в средното и по-възрастното поколение. Младите пък, оказва се, също имат слух за трагедията в онези 11 седмици на огън и смърт.

Трябва ли да учудва тогава фактът, че тези, които усетиха с кожата си трагедията, се превърнаха за броени дни в категорични противници на алианса. И пренесоха това отрицание и на своите поколения. С разкази за демонстративното излизане на гражданите по мостовете на Дунав и Сава под прелитащите бомбардировачи, готовността за саможертва за отечеството и героите на онова време. Или за онази възторжена притча за сваления недосегаем и невидим за радарите американски "Стелт" от сръбската противовъздушна отбрана. Или... или!

Освен незаличимите травми в паметта на сърбите, но и на албанците, за загиналите около 2000 души, изпепелените домове и отнесените в небитието от бомбите мирни хора в пътнически влак и бежански конвой, в самия Белград все още стоят зловещите паметници на безсмислието. Разрушената сграда от комплекса на централната сръбска телевизия е място за преклонение пред убитите на работните им места техници и журналисти. Част от тъжната памет са и руините на генералния щаб на армията и вътрешното министерство, а до не толкова отдавна в новата част на Белград се белееше и поразеното "случайно" китайско посолство. 

Затова пък пречупената гордост на сърбите, телевизионната кула на хълма Авала, бе възстановена с шумно празненство. Специалисти дори твърдят, че в днешно време значението й за телеразпространението е малко. Но за хората това се превърна в акт на съпротива срещу несправедливостта, но и в символ на възстановената национална чест, на която комшиите на запад много държат.

В разноликия ни свят е съвсем закономерно всеки да тълкува събитията от позицията на своя интерес. През онази 99-та очевидно Западът преследваше целта за свалянето на авторитарния режим на Милошевич и даването ход на процеса за самостоятелност на Косово. Явно в случая цената не бе важна, плащаха я други. Независимо от липсата на подкрепа в ООН, пък и появилите се разнопосочни мнения на някои от партньорите в алианса. 

В крайна сметка ефектът бе постигнат. За няколко години опозицията помете системата и  вече на власт откри пътя на Милошевич, но и не само на него, към трибунала в Хага. Косово се придвижи към своята самостоятелност и практически обезсмисли резолюция 1244 на СС на ООН, а в хода на изграждането на държавност влезе в режим на сложна конфронтация с властите в Белград.

Логично е цели две десетилетия след бомбардировките над СР Югославия да се замислим за ефекта върху днешна Сърбия от този безпрецедентен акт, който намира различно тълкуване в света. И ако се отдалечим от полярните и идеологически несъвместими становища на световните лидери, то за повечето от сърбите инвазията на НАТО е чиста агресия.

Изненада ли е тогава, че и политиците в съседната страна не си позволяват да се отклонят от повсеместната антинатовска нагласа на своя народ и поддържат твърд курс спрямо преговорния процес с Косово. Очевидно - не. Защото сърбите дълго помнят, трудно прощават, а и на тях изобщо не им прощават. Така че, според независими експерти, несъответстващата на  нареалната обстановка тогава употреба на сила, отблъсна сърбите от алианса. И дори паметникът на благодарност на близката до сърцата им Франция в парка Калемегдан, дълго време остана без цветя след началото на бомбардировките на 24 март 1999 година. Но какво да се прави, манталитет, но и... не само!