Спектакълът на лудите разрушители
/ брой: 38
Александър СИМОВ
За пореден път вчера сутринта Паметникът на Съветската армия осъмна атакуван - този път вандалите счупиха неговата плоча, на която пише, че монументът е издигнат от признателния български народ. И, да, датата очевидно не е избрана случайно. Това е денят на защитника на Отечеството в Русия. Знам, че за мнозина това не е новина.
Атаките срещу паметници се превърнаха в редовен политически пърформанс на хора, които няма какво да кажат, които са идейно импотентни и които толкова много мразят историята на своята държава, че нито за миг не са спирали войната с нея. Какво означава да счупиш плочата на един паметник?
Нима това ще изтрие историята? Нима това ще заличи факта, че българският фашизъм вкара страната ни във войната като съюзник на Хитлер? Нима това ще ни накара да забравим, че тези, които цапат паметници, никога не са предложили нормална идея в полза на хората? Нима това ще заличи кървавите рани от дясната политика, която ни стовариха като паве по черепа в годините на прехода? Нима това ще ни накара да изпаднем в колективна амнезия, че тези, които рушат паметници, всъщност разрушиха цялата държава и днес перверзно ни обясняват, че живеем в най-добрата възможна политическа система?
Атаката срещу паметта е особен вид патология.
Защото тя идва от една престъпна организирана група от хора, които страшно много искат да заличат не просто миналото, а своето собствено минало. Достатъчно е да видим политическите физиономии на редовните нападатели - отрочета на старата номенклатура, които днес са първи ентусиасти на геополитическия прайд по пребоядисване. И колко е безопасно да водиш битка с паметник. Той няма как да ти отговори. Това са новите активни борци. Сигурно някъде там, в тъмното, се хвалят кой колко спрея с боя е изпръскал...
Разбира се, нека да не се заблуждаваме.
В тази атака няма нищо идейно, нито оригинално. Това е поредният предизборен номер на психодясното. Всеки път като наближат избори, те решават, че Паметникът на Съветската армия е най-доброто място за атака.
Но дребните душички и политически шантонерки не могат да разберат едно. Поставяйки под прицел един паметник, те го превръщат в незаобиколим политически факт. Те му вдъхват живот. Те активизират неговите защитници, защото в тази държава все още има хора, които държат на историята и не искат да предъвкват телевизионни полуфабрикати и холивудски кавъри на това, което се е случило.
Може би заради това разрушителите са така бесни. И вечно са кисели и намръщени. Защото всеки от тях в дъното на душата си знае, че историческата палачинка се обръща по-често, отколкото либералните мислители предполагат. И че това, което е смятано за вечно, всъщност се оказва преходно. Възмездие винаги има, особено когато не водиш битка с реалните проблеми, а с паметниците от камък. Колкото и да ги рисуваш, колкото и да ги боядисваш, колкото и да ги рушиш, това не отменя историческата мизерия на ситуацията. Защото в паметниците има мистична сила. Мавзолеят е построен за една седмица, а го събаряха три.
Паметниците са нашата памет. А който води битка с паметта, води битка със самия себе си.
Е, на мен ми писна да гледам този спектакъл на лудите.
Оставете паметниците на мира!
Отидете да се лекувате!