Снежна топка в гърба на времето

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

Опитвам се да се повдигна на пръсти, за да надникна в онова, което представлява светът на Димитър Стефанов. Което е самият той. Всъщност, това е неговото предупреждение към всеки, който ще иска да "види" мисълта му. Защото, напомня - не е "разграден двор". Това може да бъде разчетено всякак. Но истината е, че зад стената, иззидана с истински камъни, слепена със смес на стари майстори, неподправена с пози и измислици, се открива един дом на духа - с много пътеки, с много цветя, с много мъдрост, надежда... Въпреки "присмивките". Въпреки скептицизма. Въпреки оголената истина.
Два тома избрани творби - наречени "Петте годишни времена". Кое е петото? Любовта. И тя осветява всеки ред, написан от Димитър Стефанов. Не мога да кажа - поетът. Не е само поет. Най-общо е посочил, че двата тома съдържат стихотворения и поеми, стихове за най-малките, есета и миниатюри, сонети, хайку, хайбуни? Прозата е изящна, тристишията са наситени с образи (само в няколко думи!), сонетите и стихотворенията - също. Всичко, което представлява нашият свят на чувствата, е в тези два тома. И ако най-голямата цел на поезията е човекът, в сътвореното от Димитър Стефанов тя е постигната.
Първото, което ще усети читателят след срещата с тези два тома, е богатата култура. Ненатрапена, неизвеждана в цитати и задължаващо "мото", тя е здравата основа, върху която се плетат шарените и топли черги на стиха. "Стихът се помни", убеден е поетът. Не го казва за себе си. Казва го за поезията. Но неговата поезия се помни с образите; понякога са малък щрих, но се преселва в света на нашите чувства. Остава там. И есетата, миниатюрите, прозата на Димитър Стефанов са като поезия - с много образи. С много дълбочина, многоизмерна.

Естественост - тя е неотменно достойнство на Димитър Стефанов - "пресладките думи не топлят". Неговите думи са търсени - и търсят. Търсят човека, за да му дадат радост. Трепет. Смисъл. За разлика от някои, той не позира в творчеството си. Такъв е, какъвто е. Думите са част от него, те са живи и силни - той не се е поддал на леката игра с тях ("трудността да бъдещ естествен, да бъдеш себе си?").  Да умееш да се радваш, да откриваш трепета дори в мрачния зимен ден.
Удивителен е усетът му за детайл. Немногословен, той избира от необхватността на живота нещо Малко - и го превръща в сила, която предизвиква спазъм и сълза. Опитваш се да разбереш себе си, излязъл от замайването на някакъв детайл. Като онова малко цвете в един иконостас, обърнато навътре, различно... Изрязано в мълчание, напомня Димитър Стефанов. Какво изрязваме в мълчание ние самите -  в собствените си души? Критиците биха писали за "въздействие". Но думата не ми е точна, не обхваща онова, което един димитърстефанов детайл гравира във времето. Един детайл ни връща времето, задържа ни във времето, отпраща ни напред... Едно тристишие ни носи цялото очарование на всяка зима - старите ботуши на поета "хрускат корички лед".

Философската прозорливост на Димитър Стефанов ни дава усещането за присъствие на учител - дълбоко аналитични, с откроени поанти и близки до нас, разсъжденията му съдържат безброй поуки. Така наречената проза е изпълнена също с мисъл и поезия- неотделими; в нея има по нещо за много значими творци - погледнати от особения, зрял поглед на Димитър Стефанов. В нея са обикновените неща, които всъщност са животът ни. Тук са и "повторимите неща" - "да живеят"! Както в стиховете, тук са човешките истории, различни мигове от нечий живот, съответствия и несъответствия, тъги и самота. И пак - тържеството на живота.
В двата тома разчитаме същността на Димитър Стефанов - справедлив, точен, непримирим, отворен към болката на човека и обществото, обвиняващ и изразяващ позицията си ("отвъдното само има слух за мъката на човека"). Изключително прецизен, той не би си позволил написаното от него да види бял свят, ако не е премислено, ако не е изчистено от излишното. И нито едно заглавие не е самоцел. То е доказателство за дълбоката връзка между всичко, написано от този талантлив българин. Той сътворява нови думи,  "дописва" създаденото преди него в литературното пространство - дописва с любов.
 Тънка ирония, в нея трепти същата тази любов към човека и живота... Но и самоирония. Уважение - но и самоуважение... Всичко при този творец е взаимосвързано. И "фразомелките" му са предизвикателство, покоряваща е неговата "далечна видимост". Ако използваме негово слово - "птицепълна" е словесната му градина с гласове, със сипки и с рижите опашки на есента, с шумолене на листа, с мокри дървета и мирис на треви, всякакви. Той може да си позволи да "изцеди като портокал" пейзажа - за да остане "летен залез/ в реката захапал/ юздата на моста". А този същият залез е слязъл на водопой... И не е случайно признанието "опесенена душа". Както и да го погледнеш - в прозаичните редове или в поетичните - е песента на живота. Четирите сезона. И петият - любовта. Деликатен като човек, писателят е деликатен и като творец; делото му на преводач  открива пред нас същата  тази прецизност към думата, отговорност към думата - и пред бъдещето. Това също е любов. Любовта е стоплила всеки ред от двата тома с избрани творби. "Отпий от мига", внушава ни Димитър Стефанов. Но зад едно "голямо кафе с малко захар" има много отправки: за времето, нашето време, с "големите грижи" и "малките радости", за нашия вечен полет, който ни отнема няколко думи с приятел, малкото ни човешко бягство на някой спасителен бряг... Неукротим в порива си да не спира, поетът ще избяга от "силовото поле на сонета" в тристишието, от тристишието ще се приземи при някакъв спомен... Така той има и мига, и цялото време.
 Той не би могъл да е снизходителен към бездарието или непочтеността, не мисля дори, че може да премълчи своята оценка. Но е очистен от злост и е топъл човек, мъдрец, който  събира зърна от любов за утре, за другите. Върви през гората и си "води на верижка" мисъл. Тя винаги е с него.



Нещо в повече
Нови български хайку от Димитър Стефанов


Аз съм това,
което съм бил. Ти си,
което ще бъдеш.

...

Убива си времето.
По презумпция
е невинен.

...

Пролетно ревю.
Лятно ревю.
Есенна голота.

...

Положи
положителното
на по-високото място.

...

Със среден пръст
мести по екрана
цветове и светове.

...

Земната гибел
започна със смъртта
на една пчеличка.

...

Тържествен блясък.
Тука, гледам и слушам,
двойно те няма.

...

Буквичке,
добра дума
железни врати отваря.

...

Нещо е в повече:
усмивката...
или сълзата.

Погледи

...

Сложи си шала,
да ти поднеса
розата на ветровете!

...

Стрелна ме с очи
през амбразурата
на тъжната си душа.

...

Шепнат листа...
Говор на ручей...
Научих техните думи.

...

Виелица.
Всички станахме
сенки на снега.

...

Дълбока пропаст.
Орелът дори
не я забеляза.

...

Пъпки на дряна
във февруарския ден
дебнат зимата.