Смях през горчиви сълзи

Катя Янева

Да започнем ли с това, че се смятаме за един народ - нещастници? Такова самочувствие документират не знам какви си изследователи-наблюдатели. Не. По-добре да тръгнем от битака. На софийския битак човек може да намери всичко - от смях до сълзи. До най-горчиви сълзи. На битака, това открито за ветрищата място в Малашевци, направо на разкаляната земя или върху изпомачкани хартии и прокъсани черджета са разсипани и се продават толкова непотребности, че главата ти не побира колко лесно, колко щедро правим от вещите си, и не само от тях, боклук. На битака можеш да срещнеш хора, които с треперещи пръсти, гальовно докосват неща, събирани по бунища, тавани, мазета, пребъркват джобовете си за стотинки и прибират нещото, без да се гнусят от мръсотията по него. В този миг нещото отново става ценност.

Книжка от старите...

... Не от най-старите, но все пак - Елин Пелин. Йордан Йовков. "Тяхното слово". Издадено през 1977 г. Няма антикварна стойност. Но... трогателно. Тия слова са произнасяни отдавна, отдавна - в началото на миналия век, били са по читанки, христоматии, обяснявали са - изповедно - творчеството на единия, на другия. Двама от гениалните български писатели. (1977 г. пък е времето, когато все още бяхме всенародно грамотни, почитахме родната класика, а държавата, добра-лоша, имаше грижа за българската книга. Но да не изпадаме в подмолна носталгия.)

Алеко Константинов

В тази книжка от битака намираме едни думи на Йовков, казани през май 1937 г., т.е. само няколко месеца преди смъртта му, които - непредвидено от писателя - засягат наши днешни важни-маловажни вълнения. Отнасят се до "сърцето", т.е. същността, на нашия народ, до интелигенцията в следосвобожденските години и до "пакостта" на Алеко с произведението му "Бай Ганьо" (1895 г.). "...В развитието на нашия народ то изигра една пакостна роля. Че българинът не ядял като европееца и не се къпел като него, какво от това? Това ли е сърцето на един народ? И трябва ли да се поставя по такъв начин българинът в собственото си съзнание? Това го парализира.
Българинът помисли, че трябва да подражава на европееца, да става европеец, и почна да се срамува от своето, да го осмива. По този начин настъпи онова скъсване с битовото, традиционното, и се извърши онова изместване в душата на българина, за което сега съжаляваме и търсим да го коригираме. Но връщането назад е трудно. Бием сега тревога, търсим наново да се свържем със себе си, защото иначе развитието здраво, далечно, творческо е невъзможно. Наистина Алеко не осмиваше народа, а неговата интелигенция, която беше още полуинтелигенция. Но това не изменя пакостта: тъкмо тая интелигенция не трябваше да види в такава светлина българското, в каквато й го показа Алеко, за да не заживява още в началото на формирането си с пакостната мисъл, с която фактически заживя - че всичко българско е просташко и че трябва да се освободим от него и да станем по-скоро европейци. По тоя път настъпи онова преклонение у интелигенцията пред чуждото и онова отдалечаване от народа, от родно и битово, за което скъсване сега съжаляваме".

Можем да подминем Йовков

и да се подсмихнем дори - нека ни дойде тук, сега, та да види "преклонение пред чуждото", та да усети как се силим "да станем по-скоро европейци", как и езика си забравяме, само да не сме прости българи... Но Йовков говори за "сърцето на един народ", нашия, за същността ни, а ние... замислим ли се - въпрос до въпрос! А говори ни писател, който е бил до сърцето на своя народ, оставил ни е знание за него. С благодарност сме изпълнени... може би. Но той е толкова отдавнашен - думите му значат ли нещо днес?
Ако нещо постигнахме с привидната свобода на словото днес, то е пълното безхаберие към него, никаква отговорност за изреченото, никаква вяра в чутото. Публичното ни пространство трещи от простащини и недомислия. С апломб произнасяни при това. И често - от високи трибуни. Но! Когато разлистваме старите книжки от битака... внимание! Всяка дума, всяко изречение, та и препинателният знак ни казват нещо, питат, заставят те да помислиш. (Ако благоволиш да отделиш от скъпоценното си време, съвременни човече!) Цитираното разсъждение на Йовков ни отвежда към значимостта на писателския труд. Значимост за народностното самочувствие, поведение, развитие. (Но преголям е въпросът за дълга на писателя и, подхванем ли го, може да се стигне до държавната политика в културата. И въобще има ли такава и накъде ни води, култивира и т.н.)

Днешният българин е разуверен

в самия себе си. И то дълбоко. Десетилетия вече той премисля своето предшествуващо съществуване като народ и изводите към днешна дата нито са достатъчно твърди, нито общопризнати. Разномислието ни не е уталожено и по върхови моменти от историята ни, така че делата в материалната или духовната сфера да имат своята яснота, всепризната стойност, така че българинът да знае добро ли, зло ли е творил години наред, сам или друг е виновен за бедите му, сили за какво е имал, за какво не са му достигали. Що за човек или човече е той всъщност? Ние се лутаме в преценките за другите и самопреценките си - покорство, малодушие, инертност, страх, леност, завист, скудоумно хитроумие, злонамереност и... обратното на всичко това. Ние развенчаваме свои първенци от миналото и се подиграваме с многото кандидати да бъдат първенци днес. Ние все гледаме да се хванем за някоя славна твърдина от далечни, героични времена. Ние изживяхме опиянения - затъваме в равнодушие. Покруса? Не подражаването ни е грижа - ние себе си не знаем. Ние не обичаме себе си. Не да се гордеем, ние, меко казано, не се одобряваме, по-остро казано - ние сме отвратени от себе си. Отвратени от немощната си държава, нали е наше дело; от слабите си държавници, нали са си наши; от провала на традиционни ценности, нали всекидневно, на едро, на дребно, забравяме границите между добро и зло; от неясното бъдеще, нали ние трябваше да намерим верния път и да знаем как се върви по него...
А никога българинът не е бил така силно атакуван от чужди добродетели и пороци - светът е широк, открит и достъпен с цялата си хубост и грозотия. Държавата ни... ниското положение на държавата ни в очите на света - просто усещане от българина, независимо от официалните изявления. Никога българинът не е имал такава настоятелна и широка възможност да се сравнява с другите. И сравнението е пълно с огорчение. Ние казваме: не живеем като бели хора, в белите държави живеят иначе. И в тази констатация не завистта (има ли я, няма ли я) е важното, а все пак - недоволството от себе си.
Мъката на Йовков, гения, е, че в ранните, строителни за България след Освобождението години, една книга е вменила в "душата на българина" срам от самия себе си. С днешни думи - натрапила му е комплекс за малоценност. "Парализирала" го е в неговото развитие. Разбираме, че Йовков не само отрича байганьовщината като същностна характеристика на народа ни, но смята за съдбовно важно самият народ да е наясно със себе си, да уважава своята самобитност.
Да бъдем честни към цитираното от Йовков - да се обърнем и към Алеко. Огорченият Йовков иска да бъде справедлив: "Наистина Алеко не осмиваше народа, а неговата интелигенция, която беше още полуинтелигенция". Не е точен, но да не се намесваме в споровете от онова и по-късно време, чии характеристики носи бай ни Ганьо. (Днес ще е доста забавно да се заоглеждаме наоколо и в себе си с неизтребимото усещане за Ганьовото жизнерадостно присъствие.) Обаче, далече преди споменатите разсъждения на Йовков, "пакостникът" 

Алеко забележително ясно се е изразил

 по повод "изпъкналата на повърхността на неговото време", "на епохата", "гнусна пяна" и съответното задължение на писателя. А за "нашия народ"... чуваме едва ли не вик: "Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на този, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация. Когато неговите учители му казаха, че в просвещението ще изчерпи сила, за да стръсне от гърба си духовното и политическото иго, този народ разви такава експанзивна енергия за разпространението на просвещението, щото в един поразително кратък период нашите градове и села се украсиха с училища, читалища, женски дружества и такова чисто, благородно увлечение облада целия народ, щото подобен светъл период би направил чест в историята на която щете държава".
Но ние, като затваряме и Алековата изпокъсана книжка (от старата поредица "Библиотека за ученика"), нека си позволим да кажем на разтревожения Йовков, че "развитието здраво, далечно, творческо" на милия ни народ не само търпи, но дори иска и прозорливостта, и гнева на сатирика... Кому го казваме? На Йовков. За когото Искра Панова писа, че е "пленник на нежността си към своите герои, на преклонението си пред човека", а Емилиян Станев го вижда "на колене пред народа си: вкаменен, със събрани като за молитва длани"... Оттук нататък? Да видим какво имаме в старите библиотеки, какво е оцеляло в новите христоматии - българи с достойнство, добротворци, хора, които създават живот и му се радват... Или да слушаме какво ни говорят, какво си говорим и как се гледаме... Достойнството в миналото ли е? "Сърцето на един народ"...