Скритата цена на санкциите

Есфандяр БАТМАНГЕЛИДЖ и Ерика МОРЕТ, "Форин афеърс"*

В целия свят правителствата се борят с инфлация, тъй като прекъсванията на веригите за доставки и продължаващите ефекти от пандемията допринасят за по-високите цени за всички видове стоки. Западните политици прекараха последните няколко месеца в опити да успокоят страховете на своите избиратели, които не са свикнали с бързо растящите цени. Точно преди Деня на благодарността президентът на САЩ Джо Байдън обеща "координирани действия... за справяне с липсата на доставки, което от своя страна спомага за облекчаване на цените". Френският президент Еманюел Макрон обеща парична помощ на френските граждани, за да облекчи болката. Британският премиер Борис Джонсън каза на британците да бъдат твърди, тъй като инфлацията "няма алтернатива". Паниката около едноцифрените годишни темпове на инфлация, наблюдавани в Съединените щати и Европа, може да бъде почти забавна за гражданите на страни като Иран, Северна Корея, Сирия и Венецуела, където двуцифрените и трицифрени нива на инфлация са норма от години. Но спектакълът на западните политици, които изразяват такава загриженост за инфлацията, вероятно е и дразнещ: високите нива на инфлация в тези страни, които са допринесли за унижението на милиони хора, са причинени до голяма степен от санкционната политика на западните сили. 

Санкциите се превърнаха в доминираща характеристика на държавното управление в САЩ и Европа през последните 20 години. Те имат различни ефекти върху икономиките на целевите страни, но високи темпове на инфлация могат да се наблюдават във всички страни под сериозни режими на санкции от страна на САЩ и ЕС. Мнозина в общността на американската външна политика твърдят, че санкциите трябва да се използват "с хирургическа прецизност и пестеливо", за да бъдат ефективни при прекратяване на предполагаемото лошо поведение на определени правителства. Те си представят санкциите като интелигентен инструмент на дипломацията, който може да извлече конкретни отстъпки от противниците с малко по-широки негативни последици. Но доколкото структурно предизвикват инфлация, западните санкции днес далеч не са прецизни или пестеливи при прилагането им. 

Тези засягащи всички икономически трудности могат да изтласкат разочарованите и уморени хора от дадена целева страна на улицата - може би неизказана цел на много програми за санкции - но правителствата на прицел рядко са били заплашени от предизвикани от санкции вълнения. За да направят санкциите по-хуманни, политиците трябва да разберат как санкциите стимулират инфлацията, повишавайки цените на основните стоки като храни и лекарства. Десетки милиони хора по света възприемат санкциите като вид икономическа война, въпреки че политиците в САЩ продължават да вярват, че прилагат санкции в интерес на дипломацията. Неуспехът да се смекчи инфлацията означава, че очевидните вреди от санкционната политика ще продължат да надвишават привидните ползи. 

Цената се плаща от хората

В Иран кампанията за санкции на администрацията на Тръмп за "максимален натиск" в един момент направи 90 процента от валутните резерви на Иран, които общо надхвърлят 120 милиарда долара, недостъпни за правителството. През ноември 2018 г. администрацията на Тръмп отново наложи вторични санкции на Иран, което означава, че фирми извън САЩ, които извършват бизнес с определени ирански субекти, рискуват сами да бъдат санкционирани. Откакто тези санкции влязоха в сила, иранската валута загуби около 60 процента от стойността си. Намалените валутни приходи и невъзможността да се използват резерви заедно създадоха остра криза на платежния баланс. Отслабващата валута на Иран направи вносните стоки по-скъпи. Въпреки че Иран има стабилна местна производствена база, включително във фармацевтичния сектор, производителите все още са принудени да плащат по-високи цени за суровини и междинни стоки. Плащането на тези вносни стоки изисква използването на малък брой желаещи банки за обработка на транзакции, свързани с Иран. Естествено, тези банки начисляват солидни такси. Вносителите прехвърлят тези различни транзакционни разходи върху потребителите под формата на по-високи цени.

Подобна ситуация се създаде и в Афганистан. През август 2021 г., когато талибаните завзеха властта в Кабул, Министерството на финансите на САЩ, заедно с други правителства, замразиха повече от 9 милиарда долара от валутните резерви на Афганистан, а международните донори задържаха над 8 милиарда долара годишна помощ за развитие, както и финансова помощ, която представляваше около 43 процента от БВП на Афганистан. Тези мерки, заедно с изтичането на капитали от страната и неяснотата относно това, което е разрешено съгласно санкциите на ООН и САЩ срещу талибаните, дадоха тласък на голяма ликвидна криза и срив на стойността на афганистанската валута, което доведе до рязко увеличение на цените в зависима от вноса страна. Сривът на покупателната способност на Афганистан е толкова сериозен, че Програмата за развитие на ООН прогнозира, че 97 процента от афганистанците могат да паднат под прага на бедността до средата на 2022 г.  

Санкциите имаха подобен изтощителен ефект в Ливан, Северна Корея, Сирия и Венецуела. Но западните политици все още разглеждат финансовите ограничения като целенасочена мярка поради привидната им цел - да ограничат държавните приходи. Това, което остава без внимание, е какво се случва с капацитета на правителството - способността да управлява валутните пазари, да покрива фискални ангажименти като хранителни субсидии и бюджети за здравеопазване, да реагира на кризи и да спре инфлацията - когато финансовите канали се затворят и храната и лекарствата станат непосилни за широката публика. 

В случая с производството на храни и лекарства хроничното недофинансиране на тези жизненоважни сектори в крайна сметка води до нарастваща зависимост от вноса. Във Венецуела, например, днес вносът представлява 85 процента от храната, която хората консумират. Тази зависимост от вноса не беше проблем, когато страната печелеше огромни приходи от петрол, които представляваха около 90 процента от приходите от износ на страната през последните няколко години. Разполагайки с пари, тогавашният президент Уго Чавес провежда политика, която дестимулира увеличеното селскостопанско производство и прогонва чуждестранните инвеститори. Нямаше непосредствена политическа цена, тъй като вносът беше сравнително евтин. Днес не е така, но всяка корекция на курса от правителството на президента Николас Мадуро е невъзможна, тъй като санкциите натоварват държавните ресурси и спъват новите инвестиции. Всяка година, в която страни като Иран, Сирия и Венецуела тънат под санкции, е поредната година, в която необходимата икономическа реформа остава непостижима. По този начин санкциите ще продължат да ограничават достъпа до основни стоки дълго след като бъдат отменени. 

Нов подход

Министерството на финансите на САЩ наскоро завърши преглед на политиката за санкции на САЩ и призна, че политиците в САЩ "трябва да се справят по-систематично с предизвикателствата, свързани с провеждането на хуманитарни дейности чрез легитимни канали в строго санкционирани юрисдикции". Санкционната политика има нужда от дълбока реформа.

Това е осъществимо предложение. Правителството на САЩ е предприемало действия в тази посока и преди, като е действало на ad hoc основа за справяне с недостатъците на различни програми за санкции, често по искане на съюзници и партньори. Един забележим пример е Швейцарското хуманитарно търговско споразумение, предназначено да улесни хуманитарната търговия с Иран. Но инфлацията е присъщ, а не случаен резултат от политиката на санкции и западните правителства трябва да бъдат проактивни, за да предотвратят драматично увеличение на цените на храните и лекарствата. Тъй като доверието в тяхното държавно управление е заложено на карта, американските политици вече не могат да си позволят да игнорират хуманитарната вреда от санкциите. Време е да натиснем спирачките.

* Със съкращения