Шейтана

Пеньо ВЪЛЧАНОВ е роден на 12 март 1930 г. в с. Разделна, община Гълъбово. Учител по професия, той е дългогодишен директор на I ОУ в Гълъбово. През 1981 г. е удостоен със званието "Заслужил учител", а през 2009-а е обявен за Почетен гражданин на Гълъбово заради активната си обществена дейност.
Има издадени две книги "Летопис на един живот" и "Отминалото - памет и поука".
                                               
   Има такава местност в Разделна. Кой знае защо са й дали будещото недоумение име "шейтан" - дявол. Тя е едно чудно кътче сред иначе сивата картина на ширналото се наоколо разделненско поле.
Нашият Шейтан е свързан с най-добрите спомени от детските и младежките ми години. Това място и сега ме примамва, за да поема пътя натам...
Тръгвам право на север по пътя, който следва криволиците на малката полска рекичка, която съвсем лениво тече покрай мен на юг. Вдъхвам аромата на дивата мента и блатния джоджен, избуяли по двата бряга на реката. Стряскат ме от време на време подскачащите по пътеката и цопващи в реката, подплашени от стъпките ми огромни жаби. Пресичам малка тревиста падина и ето че вече съм в Шейтана. Тук първото, което възприемат сетивата ми, е като че ли съм попаднал в някакво чудно царство на безпорядъка - безредно избуяла всякаква блатна растителност - камъш, саз, папур, тръстика и мента, много мента.
Около това пищно със зеленината си блато са ширнати множество поляни, застлани с килим от гъста детелина, из която са поръсени белите шапки на равнеца. А из всичкото това зелено-шарено пространство някоя могъща ръка безредно е разхвърлила огромните тъмнозелени кълбета на множеството върбови корони. Над тях извисяват стройните си стъбла островърхи тополи, клоните на които са накичени с безброй птичи гнезда. И това, което прави картината още по-величествена, са вековните брястови дървета. Мощните им стволове, изполомените им от времето клони, вдъхват величие, душевен смут и някакъв прокрадващ се в сърцето ми страх, което вероятно е дало основание на моите предци да дадат това име на тоя очарователен кът.
И цялото това място е затворено от непроходим венец от глог и трънки, напролет снежнобял с цветовете си, а наесен - окичен с червените топчета на глогинките и тъмносините тръпчиви трънки.
Някъде по средата, сгушено в камъша, бълбука чучурчето на малката шейтанска чешмичка, която дава прохлада, свежест и началото на реката.
Шейтанът е царството на птичия свят. Завладяващо е многообразието и шаренията му. Омайваща е песента на този огромен птичи хор, в който се вливат трелите на славея, нежността и безспирната песен на увисналата във въздуха чучулига, неразбираемата глъч на хилядното множество от врабчета, синигери и всякакъв дребен птичи свят. И от време на време невидимият вълшебен диригент на тоя птичи хор прави още по-грандиозна тая песен, като дава знак да се включи важният и отекващ грач на враните и гарваните.
И в някакъв момент в това мелодично блаженство се появява грачът на синята гарга. О, какъв кавгаджийски крясък прорязва въздуха, та мигновено всичко замлъква. Рея поглед, за да съзра това малко синьо чудовище. Неголяма, с яркосиня перушина, с бяла гушка с извезани с черно краища на крилата, тя е едно божествено красиво птиче, което дяволът е напомпал до спукване с този неистов страшен писък.
И когато, а това ставаше твърде често, върху щръкналите клони на оголената от старостта топола се изсипеше ятото на безбройните черни косари, песента на хора и свирнята на косаровото ято се превръщаше в необхватно за слуха и зрението усещане.
Жаждата за по-богати впечатления и повече емоционални преживявания са ме подтиквали понякога  да оставам тук до късно вечер. Пропълзяващият откъм малкия хълм Баяма вечерен мрак бавно покрива с тъмнозелената си кадифяна пелена всичко наоколо. Мрачината залива първо тревата, след това храстите и дърветата. Всичко се слива в една обща маса. Губят се подробностите на очертанията, спрели пред погледа ми преди минути. Над всичко това, върху фона на светлосиньото небе, остават да стърчат като огромни къделки, върховете на тополите.
Бавно заглъхва птичата песен, настъпва тишина. Но всичко това трае твърде кратко. Отначало плахо, единично жабешко крякане някак спокойно, неусетно и тихо нарушава покоя на настъпващата вечер. Жабешката глъч постепенно се усилва, докато цялото пространство закипи от слелия се в едно всеобщ и непрекъснат жабешки вик.
Високо в здрача, събудени от настъпващата нощ, прехвъркват кукумявки, сови и прилепи. Тръгват от някъде заплашителните викове на бухала и кикотенето но кукумявката, които гонят дрямката...
 Преживяното тук всеки път ме зарежда с енергия и здраве, обогатява духа и вътрешния ми мир. Примамен от светлите си спомени, понякога пак поемам пътя за Шейтана. По вече оголените плещи на Баяма, някога обвити от сенките на безброй дървета и храсти, слънцето безмилостно е изсипвало жарещите си лъчи и жадно изпивало влагата на Шейтанското блато.
Сега погледът ми обгръща едно изпепелено пространство, из което тук-там безредо стърчат изсъхнали стволове на върби, тополи и брястове, които издигат сакатите си клони, сякаш молят някого за пощада. Между зейналите пукнатини в чернозема заплашително размахват стъблата си непроходими бодили и треволяци.
Птичият орляк, прибрал песните и свирните си, се е прокудил незнайно къде.
Безмилостният валяк на времето и човешкото безразсъдство опустошиха моя Шейтан!