Счупеното огледало на нашето минало

Румен ПОПОВ
о.р. контраадмирал

Миналото на човека е плетеница от събития с негово участие или пред очите му. Добро и лошо, успехи и крушения - в своята неразривност те съставляват неговия личен живот и историята, от която той е частица. Често обаче отразяването на това минало става като в строшено огледало. Появяват се отделни фрагменти, които сякаш имат самостоятелен живот извън времето, извън нещата, които са били, извън историята. Човек заживява в спомените си, в тези от тях, които са оставили дълбока диря в съзнанието му, а историята на народа и държавата разчленява на сегменти, в които бялото е ослепително бяло, а черното е като онова мечтано черно на героя на Джек Лондон, което прави нещата невидими. При такъв подход личните преживявания и възприятия

подменят обективната мярка

за оценка на миналото.
Години наред сме въвлечени в опити за пренаписване на новата ни история по такъв начин. Започна се със скръб и кадене на тамян за "жертвите на комунизма", за осъдените от Народния съд "невинни" политици и "елита на нацията". Нека се покаем пред невинните. Но как да поставим в този ред онези, които разстрелваха деца в Ястребино, или срещу пари режеха глави и излагаха на показ трупове. Нали с това оправдаваме нечуваните зверства.

След демонтирането на паметника на Георги Димитров от площада в центъра на Димитровград през 1991 г. вече никой не иска смяна на името на града

Направи се филм за горяните. Сигурно има нужда от осветяване на хората от това съобщество. Но вече двадесет години българинът не знае къде е мястото в нашата история на партизаните и ятаците от годините на антифашистката съпротива. Това движение, което осигури териториалната цялост на България на мирната конференция след Втората световна война. Преди почти седемдесет години на тази конференция беше показана документална снимка с отрязани глави на партизани и зад тях наредени други изтерзани, но все още живи, чиито глави също ще се подредят в тази непостижима за ума редица. Това беше кредитната карта, с която България се разплати за деянията на тези, чиято памет почитаме на 1 февруари. Няма я тази снимка в духовния архив на българите. Имаме ли отговор пред майките на всичките тридесет загинали батакчани в тази борба: кого са откърмили - герои или държавни престъпници. Този отговор дължим на майките на другите десетки хиляди избити. Дължим го на децата на избитите: позор или слава са наследили?
Дълго и подробно българското общество продължава да е просвещавано за "светлите" страници, написани в нашата история и култура от цар Фердинанд. Запознахме се дори с живота му в изгнание. Може би имаше нужда от такава "просвета", защото още неговият син Борис III беше наложил табу върху образа и деянията на баща си. Но "просветителите" съвсем тихо споменаваха неговата заслуга за националните катастрофи, в които въвлече страната двукратно, както и за стотиците хиляди българи, погинали във войните.  Сигурно защото тези неща са се случили преди почти сто години, костите на жертвите са изтлели  и паметта за тях няма защо да тежи на царската съвест.
Все по тази логика по цялата страна в големите градове и не толкова големите селища си имаме я булевард, я улица или друг паметен знак с името на "царя - обединител" Борис III. Навярно е разумно, защото той е бил начело на държавата повече от двадесет години. Но с необяснима небрежност пропускаме едно от съдбовните му деяния като суверен - впримчването на България в престъпен съюз със страните от оста Рим-Берлин-Токио. Това наше счупено огледало по странен начин не иска да покаже отговорностите на цар Борис III за хилядите жертви от англо-американските бомби, който се изсипаха върху София като отговор на обявената им символична война, както и логичната "окупация" на България от войските на Червената армия.
Не без основание се гордеем, че сме спасили българските евреи от депортация и унищожение, а забравяме, че Величеството е подписал законите за защита на държавата и за защита на нацията, които трасираха

пътя към унищожението им

В страната вече почти няма улици и паметни знаци на името на Димитър Благоев. Едно от изключенията е Благоевград, но това е заслуга на неговите граждани. Историческият принос на Благоев като баща на социалистическите идеи в България, на Балканите, в Русия е всеизвестен. Всеизвестни са неговата духовна и политическа мощ. Но идеите на Благоев са органически чужди на политиците, които са на власт в момента. Тяхната ментална немощ да сътворят нещо ново ги кара да правят това, което могат: да заличават името на първоносителя на една безсмъртна човешка идея. Да не говорим за паметните знаци на Георги Димитров. Димитровград е изключение. Но в огледалото за нов прочит на историята тези неща остават извън рамката. Пълно и с блясък се отрази пошлата вахканалия на шоуто на един певец в мавзолея. Обърнатото с гръб към личността на Димитров наше историческо огледало не иска да отразява четивата на по-паметливите германци, кубинци, французи, посветени нему.
В днешни дни говоренето за икономическата и държавната система, която наричахме социализъм, е изравнено със сквернословието. Има за какво да се сърдим на командно-административната диктатура, да сме недоволни от липсата на някои свободи и пр. Но миналото трябва да се приема с нужния респект. Защото

главното в него бе съзиданието

огромен скок от икономическото и духовното дъно на Европа до достойно място сред народите по света.
Погледнете статистическия годишен отчет на Царство България от 1941 г., където е отбелязано, че неграмотните мъже са 20%, а неграмотните жени - 43%, и че българите живеят едва 52 г. А след това прочетете и този на РБългария от 1989 г., където е посочено, че неграмотни няма, а българите живеят средно 71,4 години. На 27 август 1943 г. в. "Утро" съобщава: "Два милиона дървени обувки за градското население. Според изработения от института за стопанска рационализация проект летни обуща с дървени ходила (с цяло ходило) ще се носят задължително през идното лято от първите дни на месец май до втората половина на месец октомври." Дано думите на българския политик от миналото Иван Багрянов да са по-разбираеми. Като министър-председател на Царство България през август 1944 г. той заявява в Народното събрание: "Аз знам, господа, че нашият обосял и оголял селянин, който вече няма и по една риза, която той да чака скрит под чергата, когато тя съхне пред огнището, за да може да се преоблече, че този бос и гол човек ще иска да знае, дали е било така неизбежно, само по обективни причини той да бъде толкова гол и бос."(1) Няколко дни след тази реч - на 9 септември 1944 г. - "този гол и бос човек" зададе въпроса, който господин министър-председателят очакваше. Този отговор имаше големи исторически последици. Но политическото огледало от наше време подмени образа на питащия "гол и бос човек". Чрез политическа еквилибристика огледалото на България днес отразява последвалия почти 50-годишен период като низ от терор, духовен и икономически срив. Безпристрастният глас на статистическите отчети от онези години беше заглушен от пустословни речи, научните изследвания се подмениха с ирационални идеологеми, заченати ин витро със семената на омразата в епруветки, внесени от далечни страни.
Непосилна задача е да се пренаписва историята. Всичко вече се е случило и нищо не може да се поправи, а още по-малко - да се приправи. Френският философ Жозе Жубер казва: "Който иска да се грижи за бъдещето, трябва да приеме миналото със страхопочитание и недоверие." По-скоро става дума за начина на нашето историческо мислене. В една книга за древен Китай се обяснява погледа на китаеца към историята, като се съпоставя с начина на разсъждения на другите хора. Преди да започне обработката на скъпоценния камък, некитаецът обикновено го раздробява на по-малки парчета, за да оцени качествата и свойствата му. Китайският изследовател проследява всяка гънка в саморода, всяка негова жилка, за да проникне в сърцевината на нещата, без да разваля целостта на явлениято.
Разкъсването на историческата картина в нашата нова история на черни и бели фрагменти я отдалечава от истината за живота, който мнозина все още помнят. По-лошото е, че тези черни и бели фрагменти са населени с хора, които непрекъснато са в политическа и личностна вражда. Дълги години вътрешно се разделяме на два народа с два морала, с две истории. Това е път за никъде. В тибетската книга "Дзиан"се казва: "... Чуйте вашия учител, вие, синове на земята... Учете, че няма нито първо, нито последно, защото всичко е едно единствено число, което от безчислеността е произлязло."
---------------
(1) Цитираните статистически данни и цитати от в. "Утро" са от книгата на Иван Кременски "България в Европа и света през ХХ век", ИК "Стено", 2005 г.