САМОЧУВСТВИЕ ВТОРА УПОТРЕБА

Повелителното предписание какъв трябва да бъде българският президент наподобява извайване на представите ни за идеалната жена. Тя трябва да е красива, благородна, неопетнена, умна, еднакво аристократична в обществото и в камерна среда, изобретателна в кухнята и в леглото. Напразно ще търсим такъв вариант, освен ако не го симулираме. Така ловко скриваме разликата между реалните показатели - качества и избираем.
Вчера нашият мастит премиер с мрачен израз обяви, че дълбоко вярва в това, което прави. Че кой диктатор не е имал същото фанатично убеждение? Това може би е единственото общо звено в тяхното разнообразие във времена и държави. При такива фантазьорски разхубавявания си спомням максимата на Ото фон Бисмарк, който ораторстваше, че правителството трябва да бъде не любимо, а търпимо!
Нашето пъстро, но монотонно, съвремие все един ден ще стане обект на историографско изследване. Една от енигмите в неговото разшифроване ще бъде защо светът, започнат с толкова надежди, не стана по-добър. Дори и когато едно разрушение е основателно и очаквано от всички, то има право на възторг само ако после настъпва съзидание. Иначе историята наистина се повтаря. Не по същия начин, но със същото сляпо невежество. Несправедливостта винаги ще възпроизвежда население. Понякога по-страшно от онова, което го е причинило. Винаги ще има хора, които не искат чужда култура и чужда система дори и когато тя им носи битови и други удобства. Изначалната възторжена врява е малко притихнала от това, което става и от това, което ще стане. Но каквото и да се случи, винаги ще има клакьори. Те пътуват в багажника на победителите. Оттам не се вижда къде се върви, но поне е спокойно!
Така ботевският  въпрос "Кой си ти що плачеш?" следва да бъде трансформиран в "Кой си ти що назидаваш?" Кръшното хлипане от радост пак не идва от бездомните, безработните, гладните, обезверените, опростелите от безпаричие неудачници, набедени за инертни мързеливци. То се носи от онези, които са гарантирали луксозния живот на внуците си от тлъстините на държава, наричана от тях "опърпана". От онези, който ще махнат пренебрежително с ръка на това, което "мърморят онези". Тревогата на някакви си неудачници звучи като мрънкане на досадни завистници. Няма страшно. Поредното дискретно шушукане обсъжда комбинацията пак да се открият възторжени балами, които ще посетят избирателната урна. А после е лесно - Ние знаем по-добре от тях! Докога ще вярваме, че те знаят по-добре от нас? Докато не вникнем в изстраданата истина, че който ридае по изгубени надежди и се вайка от неизпълнени обещания, кълне и се оплаква от себе си.