С омраза не се става щастлив

Когато крайни консерватори от САЩ обвиняват папа Франциск, че "думите му са чисто марксистки", той като опитен дипломат намира подобаващо благи, но и прецизно точни, думи за отговор. Упреците са заради последователните му думи на критика срещу "дивия капитализъм", заради които е наречен социалния папа, но и стана човек на годината в класацията на сп. "Тайм". Папата не се обидил на нелицеприятните критики, защото просто е срещал през живота си много марксисти, които били добри хора. А иначе не само не споделя марксистки идеи, но и ги смята за погрешни.
Къде сме ние и разбираме ли как може да се говори с подобаващо достойнство и без да се засягат идеи и чувства? И без да се стига до споменаване на онзи Маккарти, който през 50-те години на миналия век "разказа играта" на де-що имаше мислещи по малко по-различен начин от официалния американски интелектуалци. Какви думи в отговор могат да намерят хора, на които се крещи "мръсни комунисти"? Дали, обиждайки се, не стигат само до своите викове "фашисти"? Като слушаме подобни викове от т.нар. дясно или ляво, какво се променя?
Всъщност повечето крещящи са групи хора, които в резултат на нечии амбиции заемат противоположни позиции и волю-неволю играят ролята на храстчетата в масовката, наречена демократична сцена за радикална промяна на политическата система. Промяна, която поне от опит би трябвало да знаят, че в края на краищата се свежда до "стани, за да седна". Като са привърженици на нов морал (сякаш може да има стар), защо трябва да си служат с унижаващи човешкото достойнство кадри на достатъчно почерпени свои професори, а не намериха остроумен начин да реагират на тази проява? Това би ги издигнало интелектуално и би им върнало онези привърженици, които наистина искат нещо по-различно и справедливо, но не и с подобни механизми. Като са млади и студенти, трудно ли е да проумеят, че като обсаждат ресторант, сигурно скъп, за да крещят срещу вицепремиер, който е на частно събитие, това отново ще стопи редиците им и ще ги напуснат точно тези, които вярват в идеите за демократични промени с различни играчи? Затова и редиците на протестиращите ранобудни от чужбина, дошли да подкрепят българските ранобудни, бяха редки на идване, редки и на заминаване. Друг е въпросът кой и защо нахъсва по този начин младежите и дали това няма да остане тяхната сянка от миналото, която ще ги оформи в калъпа на тези, които сега ги вдъхновяват.
Ако тези млади хора бяха намерили време и обърнали внимание на "Радостта от добрата вест" на папа Франциск, сигурно можеха да намерят онези слова, от които се нуждаят всички българи. Можеха да видят, че проблемите, които тревожат родителите им, са проблеми на всички бедни хора по света, които стават все повече. А щом църквата на Запад говори за "социална доктрина", това сигурно е голямата опасност за всички граждани, не само у нас. Може би си заслужава там да впрегнат енергията си. Защото, ако останат безработни след края на протестите (всичко все някога има край), как ще реагират? Кого ще гонят с камера или ще замерят с факли? Следващите управляващи? А кой ще създава национална доктрина, кой ще чертае приоритети, кой ще конкретизира проблемите и ще увлече обществото за решаването им? Онези професори, които са обект на подигравки? Та на тях очите им сълзят и обидата ги е смачкала. Нищо вече не е в състояние да върне вярата им в призванието.
А от обидата до омразата крачката е малка. В световната история няма случай омразата да е родила просперитет и възраждане. Има идея, има лидер, има сподвижници с чисти помисли, има обединение на всички налични национални сили, за да се излезе от ситуация, криза, чужда войска по границите, бедствие. Другото е векове извън Ренесанса, а в случая - оцеляване в периферията на старите демокрации. Време е въпросът "Кой" да намери друго приложение, за да има и отговор. Отговор, от който обществото се нуждае. Не само за да ни има, но и да сме доволни. С омраза не се става щастлив...