С Ермитажа не може да се свикне

Валерий Вижутович

Михаил Пиотровски работи като директор на главния музей на Русия от близо двадесет години, като навремето поема този пост от баща си. Какво е да ръководиш Ермитажа?

Вие поехте музея през 1992 г., когато, направо да си кажем, не бяха най-добрите времена. Революционните промени в страната не можеха да не засегнат и Ермитажа. С какво ви се наложи да се сблъскате тогава?

Аз поех Ермитажа в нормално състояние. Музеят не беше изправен пред някакви по-особени сътресения. Две неща бяха главният проблем. Първо, в течение на няколко години Ермитажът на практика не получаваше финансиране, а неговата фасада и интериор бяха силно овехтели и изискваха ремонт. Второ, в музея цареше абсолютно неподходяща психологическа атмосфера. Улицата с нейните настроения влезе в музея. Хората вместо да се занимават с музейните дела, постоянно си изясняваха кой коя партия подкрепя, накъде върви страната, кой е виновен и какво да се прави. Всички се изпокараха заради политиката.

Противопоказано ли е по принцип на музейните работници да се увличат от политика?

Не от политика, а от уличната политическа борба. Защото това може да се окаже пагубно за музея. Служителите му се нуждаят от здрав консерватизъм. А в политиката, така или иначе, сме въвлечени. Имам предвид културната политика, върху която донякъде сме задължени да влияем. Все пак Ермитажът е един от символите на Русия, показател за състоянието й. Затова съвсем естествено човек се оказва въвлечен в политиката. Директорът на Ермитажа не може да каже: "Я се махайте с политиката си, не ми е до вас". Същевременно, когато се налага, директорът на Ермитажа трябва да пази дистанция от политиката, да не й позволява да оказва разрушително влияние върху традициите на музея, да влиза в разрез с интересите на културата. Той трябва да умее да ръководи музея, да го води като кораб, като обръща платната по правилните ветрове в обществото. Но не и да се стреми към политиката.

Какво е усещането да сте главен пазител на безценното? Може ли да се свикне с това?

С Ермитажа не може да се свикне. Тук вътрешното вълнение обхваща всеки. Обаче когато отговаряш за стопанисването му, когато до леглото ти има два телефона, по които всеки момент може да звъннат и да съобщят, че е станал пожар или наводнение... Да не дава Бог, но ние трябва винаги да сме готови за подобни произшествия и не трябва да свикваме с тях. Когато ми предстоят неприятности и жена ми започва да се притеснява заради тях, й казвам: "Не трябва така, все пак това влиза в длъжностната ми характеристика".

През лятото на 2006 г. пресата раздуха световната сензация, че от Ермитажа са изчезнали над двеста предмети на изкуството! – какво изпитахте тогава? Беше ли шок за вас?

Не, не изпитах шок, защото ние лично открихме липсата.
Аналогични кражби са се случвали и в чужбина, при това в големи музеи, но там не вдигнаха голям шум за това. Случвали са се и в наши музеи. Лично аз смятам, че на първо място честността е най-добрата политика: ние винаги изнасяме пред публиката всички наши проблеми и трудности, и, ако трябва, веднага свикваме пресконференция.

А бурята от публикации, която се завихри на следващия ден и която не утихна цели три седмици, не ви ли шокира?

Да, в това отношение наистина имаше от какво да се шокираме. Някои издания брой след брой печатаха статии, пълни с недоброжелателност, че даже и със злорадство. И с недвусмислена риторика: един вид, ако държавните музеи не са в състояние да осигурят непокътнати културните ценности, то трябва да се създават частни музеи, които ще се справят по-добре с тази задача. В някои издания тази мисъл звучеше открито, в други - леко прикрито, но това беше основното настроение. Тогава казах, а и сега съм готов да повторя: в случилото се виждам нещо като опит за рейдерство (унищожаване на основния конкурент с непазарни средства - б.пр.). Държавата не притежава чак толкова много имущество. А тук е девствена област, в която има голям простор за приватизация.

След това произшествие, успяхте ли да подобрите условията за съхраняване на колекцията на Ермитажа?

Ние продължаваме да правим това, което правихме и по-рано, но успяхме да концентрираме усилията си. В новото фондохранилище скоро ще приключи строителството на втория етап. Накрая разбрахме колко е важно да имаме складово помещение. Мисля, че това произшествие успя да повиши интереса на държавата към състоянието не само на Ермитажа, но и на всички наши музеи. Бих искал да вярвам, че е приключил дългогодишния период на държавно пренебрежение към това, което е прието да се нарича съкровища. Това не са съкровища. Това е нашето право на възкръсване. Музеите притежават метода за възкръсване на хора.

Имате ли любими зали в Ермитажа, където ходите не по служебни задължения, а защото душата ви тегли към тях?

По принцип ходя повече в любимите си зали в чужди музеи. В Ермитажа това е на практика невъзможно, защото с директорското си око винаги забелязвам неща, които нямат отношение към изкуството.

Все пак, чувствате ли понякога потребност да отидете в някоя зала?

Всеки път са различни зали.

Според настроението?

Предполагам, че е така.

Няма ли да кажете, кои са тези зали?

Няма да кажа. Същото е и с художниците. Имам няколко любими, но никога няма да кажа точно кои са те. Аз съм директор на държавен музей, който е сред трите най-добри в света. Моите лични естетически пристрастия не трябва да са особено интересни на никого.

Случвало ви се е да развеждате из Ермитажа кралски особи и президенти. Как ви се сториха те? Какво впечатление оставят за себе си?

Толкова много хора съм развеждал из Ермитажа. Какво бих могъл да кажа? Например: убедих се, че американските президенти далеч не са толкова ограничени хора, както ги преценят обикновено американците. Те, президентите, се подготвят за посещението на музея. Виждаше се, че и Клинтън, и Буш се бяха подготвили. Клинтън даже спря за дълго в една от залите и охраната му ми шепнеше на ухото да свършваме с това, защото президентът трябвало да си тръгва. Аз им отвръщах: "Моля за извинение, господа, но той е ваш президент, а не мой". Единственият човек от тези високопоставени гости, който не възприе Ермитажа, беше Садам Хюсеин. Той ми се стори изцяло погълнат от нещо си свое.

Научи ли се Ермитажа да печели пари?

Ермитажа не просто се научи да печели пари. Ермитажа се научи да печели добри пари. Едновременно с това се научихме и да разбираме, от какво не трябва да печелим.

От какво?

Например, не може някой да вземе под наем помещение тук и да си организира парти - за да каже, че е провел рождения си ден в Зимния дворец.

Защо пък не? Другите музеи дават под наем залите си за всякакви презентации и вечеринки.

На Ермитажа с неговия статут и традиции не му се полага да прави много от това, което е позволено на другите музеи. Аз отговарям за Ермитажа и затова казвам направо: в нашия музей това не е позволено. Да, при нас се провеждат много мероприятия: годишни гала-приеми, благотворителни акции... Но всичко това са наши мероприятия, свързани със събитията в Ермитажа. Освен това, не трябва да се иска заплащане за това, че дадена творба е изложена в Ермитажа. Също така смятам, че държавата в лицето на Ермитажа няма право да продава вещи от музейните колекции.

Американците продават.

Американците от вашингтонската Национална галерия никога нищо няма да продадат. Останалите смятат това за възможно. Аз лично се отнасям отрицателно към това. Като директор нямам право да кажа: "Тези картини са толкова лоши, толкова недостойни да бъдат в Ермитажа, че трябва да ги продадем". Всичко, което е попаднало в музея, трябва да остане тук и да бъде предадено на следващите поколения. Ние можем да променяме нашата изложбена политика, да решаваме кое да покажем днес и кое да приберем. Но ние нямаме моралното право да се откажем от нещо. Навремето Николай І е продавал картини от Ермитажа. В резултат на това и до сега се налага да връщаме, да купуваме обратно неща. Пак е добре, че се е продавало главно в пределите на Русия и сега вещите се върнаха при нас. След императора и съветското правителство е продало голямо количество от колекцията на Ермитажа. Резултатът е значително по-печален.

В каква степен директорът на Ермитажа трябва да е и бизнесмен и мениджър?

Колкото е необходимо за да стопанисва грамотно музея. Смятам, че той трябва да е ръководител на една трета, не повече. Преди всичко, той трябва да е учен. Това е европейска традиция. Не бих могъл да ръководя Ермитажа, ако престана да изнасям лекции, да пиша статии, да издавам книги. Директорът на музея е длъжен да живее активно в сферата на изкуството за да притежава критерии и да взима решения не по пътя на меркантилни сметки, макар и това да не е излишно, а съобразявайки се с културната програма на деня, в света и в Русия.

Помага ли ви научният багаж да бъдете добър мениджър?

Много помага. Прави многомерно всичко, с което се занимавам на директорския пост. Освен всичко, аз имам и достатъчно голям опит в археологията. Археологията е дисциплина, която в съветско време съчетаваше мениджмънт, търсене на средства, наука и добре изготвена финансова отчетност. По-лесно ми е да се справям с този пазар, който, въпреки всичко, трябва да се регулира. С какво ли? Вероятно със съвест.

ДОСИЕ

Месторабота: Ермитажа
Възраст: 68
Призвание: наука
Пиотровски са руски дворянски род с полски корени. Бащата на Михаил Пиотровски – Борис Борисович – е световно известен археолог, автор на сензационните разкопки на древната урартска крепост Тейшебаини край Ереван. Той работи през целия си живот в Ермитажа и е негов директор в течение на 26 години. Няколко месеца след смъртта на баща си Михаил Пиотровский, също учен-археолог, е поканен в Ермитажа като заместник-директор по науката, а след известно време заема поста на директор.