Русия и България: а сега накъде?

Владислав Кузмичев

Виктор Василевич, разкажете ни как се роди международната обществена организация “Съюз на приятелите на България“?
 
След разпадането на Съветския съюз, прекрати съществуването си действащото повече от четиридесет години Дружество за съветско-българска дружба. Ентусиасти от няколко дружества решиха да създадат негов аналог, но вече на нова основа - без държавна подръжка, опирайки се на собствени сили и възможности. Струваше ни се, че не трябва да не се проповядат, да не се пропагандират приятелските връзки на Русия с България.
В основата на Съюза на приятелите на България беше от бяха хора, които или са работили в България, или са работили в СССР заедно с българи. Двете държави реализираха за времето си немалко съвместни проекти. Например: в Уст-Илимск български и съветски комсомолски отряди строиха здания в града и огромен целулозно-хартиен комбинат. Още примери – нефтопровода Дружба (огромният строителен обект, където се трудиха специалисти от двете страни), Дубна – там работиха много български учени, и това бяха забележителни учени, добри електронни и ядрени специалисти. Те съставляваха това ядро от специалисти, които след това работи на първа атомна станция в Козлодуй.

Международен симпозиум по иконопис: представят се майстори от България. Санкт Петербург
снимка: Photoxpress

Колко души членуват във вашия съюз?

В Москва – няколкостотин души. Имаме офиси в 20 града. Те са самостоятелни, ние просто им изпращаме своите планове, а те на нас своите. Но главното не е в това. Ние се стремим да приобщим младежта към разбирането на българо-руските връзки, духовните многовековни традиции. Няколкото московските института и десетина училища се явяват колективни членове на Съюза на приятелите на България. Това вече са десетки хиляди младежи.
В институтите и училищата провеждаме «кръгли маси» по ключовите събития в историята на България. Съвсем наскоро, когато цялата страна празнуваше знаменитата дата на победата над фашизма, ние отбелязохме този празник заедно със студентите. Макар много от тях да са чували, че България е воювала на страната на Германия, малко от съвременните младежи знаят, че през август 1944 года, когато съветската армия стъпи на територията на България, армията на българите, в която се състоеше от десетина силни дивизии, без бой премина на страната на новата власт.
В течение на месец тя премина обучение, превъоръжи се и се вля в състава на Съветската Армия. Българите заедно с нас рамо до рамо се сражаваха в Югославия, Унгария и Австрия. И дадоха 30 хиляди жертви - убити и ранени. Няколко стотици българи получиха съветски бойни награди. На парада за Победата участва само един чуждестранен генерал – и този генерал командваше българската армия.

А как е сега: учи ли се български език в руските училища или институти?

С изучаването на българския език сега е трудно. До неотдавна ние добре си сътрудничехме с Българския културен институт, който се намира в Москва. Но преди три седмици му отнеха помещението. „Великолепният особняк“ беше закупен от голяма частна фирма, тя иска да направи ремонт за себе си, след което, както обещава, на културния институт да бъдат отделени… няколко стаи.
Това не може да не ни безпокои . Още повече, че великолепно протекоха годината на България в Русия и годината на Русия в България. Беше даден импулс за развитието на нашите отношения, преди всичко в сферата на културата. Вече проведохме среща с парламентаристите, занимаващи се с развитието на отношенията с България, изказахме редица искания и пожелания. Чакаме да видим реакцията.

Какви други проблеми виждате в двустранните отношения?

Тези проблеми не са малко. Да вземем например строителството на атомната централа в Белене. Независимо от широките протести в Европа против атомната енергетика, Франция на 70% зависи от нея, много голям е процента и за Италия и Великобритания. В тези държави разбират, че без атомна енергия не може да се работи. Въпреки това, незнайно защо всички тези страни прилагат съвсем различен подход към Белене – там в никакъв случай не трябва да се строи. Питаме: защо? Опасно е. Но те не са видели най-новите оценки. Ние разговаряхме с представители на нашия Росатом. Построената от съветските атомни специалисти електроцентрала в Спитак (Армения) издържа земетресение от 9 бала и до сега работи. А тя бе построена отдавна, от тогава технологиите много напреднаха. При това, никой не помни земетресение от девет бала в България.
Няма да мине много време и на България ще и потрябва енергия – както за собствено развитие, така и за износ. Трябва да се строи, а не да се протака. Ние призоваваме не към сляпа вяра, както беше по време на СССР, а към това самите българи всичко трезво да претеглят и да разберат има ли опасност или не.
Другият случай беше през зимата на 2009-2010 години, когато цяла Европа постави на една плоскост Русия и Украйна и ги обвини в срив на доставките на газ. При това едните доставяха, а другите крадяха. Българите заеха уклончива позиция – разбирайте се сами. Естествено, това не можеше да бъде пропуснато от нашата общественост.
Или пък, да вземем ситуацията около проекта «Южен поток». Доста дълго българите протакаха с подписването на споразумението. А всъщност, намирайки се в центъра на Европа, България може да стане диспечер, гарант за енергийната сигурност на много страни в Европа. И само поради това практически може да покрие всички свои потребности от газ и нефт.

От детството ми е запазен споменът за вкуса на българските зеленчуци и плодове. Но днес ги няма на пазара. Защо?

В съветските времена през лятото ние купувахме български плодове - череши, ягоди, праскови, кайсии и грозде. През зимата – консерви и преди всичко любимите на всички студенти сърми. Ние знаехме какво е вино Гъмза, какво са цигари БТ, Стюардеса и Ту-134… Поисках от много българи да ми обяснят защо продават по-доброто вино във Великобритания, във Франция, в Германия, а в Русия изключително рядко може да се намери отлично българско вино в магазините. Отговориха ми, че такова вино руснаците не поръчват. Но мисля, че тук има дефект от двете страни. Трудно е да се повярва, че доставката на вина от Италия, Испания и Франция в Москва ще бъде по-евтина, отколкот от България. Тук има други интереси.
Струва ми се, че потенциалът е силно недооценен. Постепенно руснаците все повече свикват например с консумацията на вино, отказваки се от силните напитки.
Но за разширяване продажбите на своето вино в Русия българите действат не винаги последователно. Провеждат малка изложба, показват някакво вино и след това затихват. А тук трябва да си по-настойчив. Пазарът е зает, и ако искаш да пробиеш, трябва да имаш своя стратегия и тактика, които сега от страна на българите по този въпрос не се забелязва.

А селскостопанската продукция на България, има ли шанс да се върне на руския пазар?

Спомням си времето, когато от Пловдив товареха транспортни самолети с пресни череши и ги изпращаха в нашите северни градове. Сега за това никой дори не споменава.
Сложността на ситуацията е още и в това, че производството в много сектори, които доставяха стоки на нашия пазар, рухна и в самата България. Неотдавна на пазара в България попитахме: откъде са тези домати? Отговаряха ни – македонски, гръцки. Ябълките също са оттам. А нещо българско има ли? Някакъв мъж ни повика при себе си и каза: аз съм от Пловдив, това е моя чиста продукция: лук!
Сега в самата България е трудно да намериш български ябълки. А преди те бяха в огромни количества. А къде са българските праскови? Те бяха на щандовете в Москва и другите градове. А къде са кайсиите, десертното грозде? То беше твърде много. Следователно, очевидно е, че ако искаме производството в този отрасъл да се увеличи, за това трябва да помислим заедно. Една страна не е достатъчна.

Как се промениха руско-българските отношения през последното десетилетие? Големи ли са промените в сравнение с 1990-те години?

Отношенията ни започнаха да укрепват. Те станаха постоянни, надеждни и обхватни. Това е свързано  преди всичко с дълбокото осъзнаване - и в България, и в Русия – на необходимостта ни един от друг. Те имат историческа тежест, която притискаше политиците и ги заставяше да действат по-внимателно, конструктивно. Освен това се смениха и самите политици. У нас се появиха Путин и Медведев, в България - Първанов. Те успяха да намерят общ език, да разберат интересите на страните и обстановката около тях. И започнаха да търсят пътища за сближаване. Струва ми се, че това все още продължава – отношенията ни са не просто стабилни, а развиващи се. Затова и казваме, че не бихме желали предизборните кампании в двете държави да забавят естествените процеси.
Който и да дойде на власт, ще бъдат необходими нови усилия, нови желания. А те могат да възникнат въз основа осъзнаването на естествените връзки между двете държави....

У много от наблюдателите възниква усещането, че макар на ниво президенти всичко да е наред, недоразбирането започва на ниво правителства…

Самите софиянци говорят, че е достатъчно само да се погледне във вестниците и да се види, че всяка седмица в България излиза американския посланик и казва какво трябва да се направи в сферата на икономиката или международната политика. Говорят като че ли на шега, но тази шега горчи. Очевидно София не е съвсем свободна в определянето на степента, до която може да стигнат отношенията с Русия.
Що се отнася до отношенията с Русия, то ако се вгледате в историята през последните няколко века, то най-големите европейски държави може и да са воювали помежду си, да са били недоволни една от друга, но още по-недоволни са били те, когато Русия е ставала силна и независима. Тогава те с удоволствие се обединявали и стоварвали всичките си сили върху Русия. Мисля, че този синдром и днес е съвсем жив в политиката на Западна Европа. Поради това те се стараят да забавят каквото и да било сближаване на Русия с България и да не допуснат по-нататъшното му развитие.

Вие имате възможността да сравните – каква беше България във времето на социализма, а каква е станала сега. Колко голяма е разликата?

В някои неща разликата е много голяма. Появиха се различни политически сили, България стана член на НАТО и влезе в ЕС. Ще чуете също така и за неразбиране действията на Русия. Ето например, когато избухна конфликта в Южна Осетия, българите така и не разбраха, не пожелаха да разберат кой започна бойните действия. Ръководителите избегнаха този въпрос. По-голямата част от българите, с които се срещнах, все още са приятелски настроени към Русия.
Разбира се, младото поколение вече е отучено от руския език. Преди няколко години попаднах в студентски колектив от 15 души. Преподавателите нормално говореха на руски, а от студентите -  само двама-трима. Това ме засегна. Но се забелязва определен интерес към руския език например в училищата. Много българи се стремят да попаднат в нашите ВУЗ-ове. Големият пропуск от страна на Русия се състои в това, че не е успяла да създаде Руски университет в България. Опит има – в България например вече действа американски университет. А Русия се стреми към това. Ако ние искаме да развиваме отношенията ни, такъв университет е необходим.