Рокада на умовете
/ брой: 145
Първият ми братовчед Георги е шахматист. Нещо средно между любител и професионалист. Адски добър е. Унижавал е хора с играта си. Разхождал се веднъж в Торонто и видял обява, че има силен гросмайсторски турнир в един луксозен хотел. Влязъл, платил си таксата и... спечелил. Такъв човек е - на импулсивните решения и добрите ходове. Но малко си пада мързелив. Не се реализира в шаха. А можеше. Спокойно можеше. Стигна коефициент две хиляди и кусур ЕЛО. И така. Занимавам ви с неговата личност, защото се вдъхнових от един наш разговор в началото на седмицата. Говорехме за пропуснати вероятни ползи и споменах шаха. Казах, че е трябвало да наблегне по-сериозно на участия в турнири. А той ми отговори, че е много натоварващо психически.
„Има моменти, в които мозъкът ти отказва да функционира. Просто спира да работи, защото си играл шах часове наред и в главата ти е качамак от комбинации”, обясни той. Тук се замислих за Веселин Топалов. Нашият световен шампион. И си казах, че му е време пак да спечели нещо голямо. И новината дойде от Норвегия. Веско игра последна партия с Вишванатан Ананд, взе си нужното му реми и финишира пръв. В супертурнир със супериграчи. Елитът на планетата. И Топалов победител. Далеч съм от мисълта да сравнявам братовчед ми с когото и да било. Само казвам, че в повечето случаи човек осъзнава постиженията и тяхната значимост или като се сблъска с тях лично, или чрез свой близък. Веселин Топалов е гений. За щастие е българин, а за още по-голямо - не спира да го повтаря. И да печели, както се вижда. А там, където са концентрирани световни умове, които преследват една цел, е убийствено, ако не си като тях. Един от тях.
Получава се така, че преди седмица писах за Станка Златева, а сега за Веско. Дано другата има повод за още радост от някой сънародник, победил някъде с герба на гърдите или в душата. Няма да се уморя да пиша за тях! Ако трябва, автобиографиите им ще наизустя. Защото в името на спорта трябва да популяризираме всеки успех на наши хора. Всеки. И тогава, както в една телевизионна реклама, можем да кажем, че спортистите НИ са по-добри от спортистите ВИ. В което съм сигурен. Малко индивиди на това кълбо имат генофонд като нашия. Знаете го добре, нали?
Топалов е човек, който не напада другите, не критикува, не се оплаква. Просто побеждава. Признавам му го. Браво. И да си кажем без никакъв свян – когато Веско седне зад дъската, царете от неговата страна стават двама...
Иначе съм ви обещал да ви посочвам добри дела на властимащи. Вчера разбрах, че народният представител Даниела Севеклиева помогнала финансово на женския футболен отбор Спортика от Благоевград. Дали е извадила пари от джоба си или е намерила спонсор, не е толкова важно. По-важното е, че е осигурила средства момичетата да завършат сезона. Още повече, че последният им мач е гостуване в Солун. Неявяване там щеше да ни изложи като кифладжии, тъй като двете страни започват сътрудничество и на гъркините им предстои после да върнат визитата. Разстоянието от Благоевград до Солун е 212 километра и 96 метра. Сигурен съм, че е ставало дума и за липса на пари за гориво. Представяте ли си как нашите не се явяват там заради нехайството на някого си, да речем, от общината, а вече сме обявили сътрудничество. Излагация. В същото време Спортика завърши на трето място в първенството ни по женски футбол. А от този отбор бе реализиран и невероятен трансфер – Евдокия Попадинова подписа в Англия с Бристол. Затова евала на народния представител Севеклиева. В случая става дума за спорт, а тогава не ме интересува от коя партия е тя. Няма значение. Сега български девойчета ще могат да поиграят зад граница и да сверят часовниците. С трансфера си на Острова Евдокия пък има шанс да гони големите в женския футбол. Кой щеше да чуе за нея иначе? Кой? И докога ще опира до гориво, командировъчни или липса на екипировка? Не ни ли е срам всички? Та това са нашите деца. Нашият спорт. Сигурно звуча утопично. Не знам, но ми се иска да е патриотично. Дано така сте го прочели. Защото всичко написано отгоре надолу е произведено в България. Лошото е, че в случая на женския отбор пак е било така, както сме свикнали, а не така, както сме искали. Но всъщност то нас кой изобщо ни пита?