Разруха от комплекси
/ брой: 234
И у нас днес се проявяват световните предизвикателства в образованието. В света все повече се изучават бизнес, счетоводство, мениджмънт, никъде вече няма предимство на хуманитарните дисциплини. Да завършиш медицина днес в чужбина, е много по-трудно, има отлив на студенти, защото за да станеш изявен лекар, ти трябват седем години образование и осем години утвърждаване. Докато един брокер може да стане милионер за две години. Това е световна тенденция, която за жалост води до по-нататъшна деградация на обществото, до утвърждаването на т. нар. едностранна компетентност, при която знаеш за един проблем всичко и нищо не знаеш за другите проблеми.
Антиподът на тази тенденция беше един от малкото пороци на нашето образование - че се знае за всичко, но по малко. Това се наричаше кръгозор и хармонична личност. Сега у нас се създава впечатление, че не може да има добро образование при толкова силно общо изоставане на държавата. Защото няма оазис в пустинята, само в Куба здравеопазването и образованието са блестящи при сравнително нисък жизнен стандарт. Но можем да посочим пример и в обратната посока - до Девети септември 79 на сто от българското население е селско. Това е най-високият процент на селско население тогава на целия Балкански полуостров. По тази индикация България е изостанала страна. По същото време обаче България е с най-висока грамотност, по онова време неграмотно у нас беше 31.6 на сто от населението. Значи може да има такова несъответствие между общото състояние на икономиката и образователния стандарт.
Стигаме всъщност до книжовния завет на Кирил и Методий - единствената оцеляла добродетел, за която днес можем да кажем, че все още я приемаме. Макар че днес първата работа на всеки преуспяващ бизнесмен е да изпрати детето си да учи в чужбина, не у нас. Имам един сардонически въпрос: как така тези, които сега ни реформират, претендират да разбират от модерна демокрация, разбират от стопанство, от пазарна икономика, познават света и европейската традиция, а са получили образованието си по време на черния комунистически режим? Как сега на същите тези хора при реформираното и демократизирано българско образование първата им работа е да си пратят децата да учат в чужбина?
А проблем в образованието имаме. Омагьосаният кръг "университет, който произвежда лоши учители, лоши учители, които произвеждат лоши ученици", според мен трябва да започне да се върти обратно. В университета трябва да се стабилизира преподаването, за да може учителите да бъдат добре подготвени и след това учениците да бъдат подготвени от тях. Ние вечно се оплакваме, че в университета постъпват неграмотни млади хора, завършили средно образование. И се смеем над кандидатстудентските "бисери". А както в пиесата на Гогол "Ревизор", въпросът е: На кого се смеем, на себе си се смеем. Както в здравеопазването при лекарите, така и при учителите, не всичко е въпрос само на бюджет. Разбира се, когато бюджетът е намален до такава степен, както е в момента, за нищо смислено не може да се говори. Ние непрекъснато се подиграваме на турската изостаналост, но там процентът, заделян за образованието и просветата, е двойно по-голям, да не говорим какви пари влага в момента турската държава за наука.
У нас вече става дума за руинирането на българското образование. Мога само да допълня една поговорка с английски произход: "Който се ражда беден, ще умре глупав". Финансирането не е само цифрова статистика. Финансирането е отношение. Не може държавата да даде повече пари за подслушване, отколкото за наука, култура или образование. Тук не става дума само за пари. Става дума за отношение. В крайна сметка бюджетната политика е отношение към отделни сфери на обществения живот. А има ли нещо по-важно за една нация от здравеопазването и образованието? В момента демонстрираното от властта отношение е снизхождение, достигащо до презрение. Същото отношение се проявява към парламента. Тези демонстрации, които видяхме по време на вота на недоверие, показват не просто кой как е гласувал, те показват едно флагрантно презрение - не толкова към депутатите, колкото към парламентаризма изобщо. А ако трябва да сравняваме айкю-то на депутатите от управляващата партия с това на всички нас - останалите, мисля, че ние нямаме причина за притеснение. Същото презрение се демонстрира към академичната общност. Когато ми кажат "професоре", аз вече отговарям: Не съм професор, защото съм от "севернокорейската" институция ВАК. Всички тези публични обиди от страна на властта говорят за комплексарската рефлексия на неуверения човек, който с етикети прикрива собствената си недостатъчност.