Разказ от Тео Буковски

Тео Буковски (с рожденото име Атанас Цветанов Иванов) е роден на 3 август 1973 г. в Шумен. Завършил е Медицинския университет в София. Първоначално работи като лекар в Общинската болница в Костенец, след това специализира вътрешни болести в Александровска болница. От 2000 г. е общопрактикуващ лекар.
Пише художествени текстове от десетгодишен, като студент участва с разкази в различни конкурси. Автор е на книгите "Убийства 4D" (2014), "4.50 Часът на кошмара" (2014), "...А те изпълзяват нощем" (2016), "9.8 по скалата на болката" (2017) - в съавторство с Десислава Шейтанова, "...А те прелитат нощем" (2021).
Член е на Съюза на българските писатели (от 2021 и на УС на СБП), на Съюза на писателите-лекари "Димитър Димов", Клуба на писателите-криминалисти "Саламандър" и пръв председател на Асоциацията на младите български писатели.

Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература ще гостува със свой разказ писателят Тео Буковски, който тази година отбелязва 50-годишен юбилей.  
Приятно четене.

            Ние сме близо до събуждането,
            когато сънуваме, че сънуваме
                                                                                                                     
                                  Новалис

Понякога в края на лятото вятърът обръща посоката си и за един следобед донася болката...
Изчаквам залеза, слагам слънчевите си очила и посрещам нощта, заровил пръсти в пясъка на плажа. Луната изплува в призрачно пепеливо над хоризонта. Инжектира ми от тъгата си - бавно, венозно, цяла доза. После индиговият пласт се отлепя от небето и го оставя да трепти отдалеч в зелено. Накрая в светлото му око някой впръсква виолетово мастило...
- Погледнахте ли зеничните реакции? Има известна анизокория1/?
- Обсервирам интрацеребрален хематом2/. Посттравматичен. Още един успешно реализирал се Ромео.
- Не схващам този тип романтика. Абсолютни наивници. В крайна сметка и двамата са мъртви.
Някой ми говори насън. Спори със себе си. Случвало ли ви се е някой да ви говори по време на сън? Различавахте ли думите? И изобщо успяхте ли да проследите мисълта му?
През последните няколко нощи предпочитам да летя. Приятно занимание е! Вярно, свръхмерно напряга крайниците ми и следващите ми сутрини започват с болезнена мускулна треска. Но преживяването си заслужава. Усещам се толкова въображаем, докато се рея из необятното безоблачно небе, навлякъл хартиената кожа на пъстрото хвърчило от килера. Долавям вятър, джазиращ в ушите ми, а кожата на бузите ми пулсира заедно с импровизацията на въздушните течения. С пръстите си допирам безкрайността. Върховете им синеят. Бледи мастилени отпечатъци.
Проверявам джоба си. О, да, тубичката е била спукана. Изваждам я, а мастилото продължава да кърви в ръцете ми. Всичко зацапва. Индигови петна. Мигам с очи, за да отмият сълзите мастилената мъгла. И когато се вдига, съзирам сенките. Стотици, хиляди... Синкави, по-светли и по-тъмни нюанси на боята, която се стича между пръстите ми.
Изведнъж Луната се врязва в очите ми. Появява се толкова заслепяващо близка...
- Не реагира на светлина. Мозъкът е трайно увреден. Запишете в листа! Диагноза - церебрална кома.
А може би Луната не е обикновено мастилено петно, а окъпано след индиговия дъжд ярко Слънце? Вероятно всичко се свежда до това, в какъв цвят ще се облече светът...
- Да проверим чрез болкова стимулация!
Мастилените петна се приближават и все повече наедряват. Надигат се и оформят съвършени купчинки. Превръщат се в стотици туфи нацъфтяла вълнеста глушина?. Синеят по цялото небе чак до края на хоризонта. Навеждам се и откъсвам от цветовете им. Събирам букет, какъвто тя не е виждала досега.
Някъде между клонките, убождам ръката си. Болката е мигновена. Когато обръщам дланта си, виждам разкъсаната й кожа. Дръпвам рязко наранения й край и губя парче от хартиената си обвивка. Преди да го предам на вятъра, се взирам в грапавината му, от която ме пронизват две широко отворени сиви очи - моят поглед, но като че ли изрязан от стара черно-бяла фотография. В следващия миг въздушното течение ги издърпва от стиснатите ми юмруци и ги отнася сред облаците...
- Да опитаме с по-силен стимул!
Разтварям победено ръцете си, разтварям и пръстите си. В небето се разпиляват остатъците от стръкове глушина и късчета хартиена кожа  подобно заря от цветни конфети. На някои съзирам лицето си - изглеждам малък, почти тригодишно дете, но се разпознавам. Аз съм. В други различавам братята и сестра си, родителите си, роднините. Отлитат в една и съща посока, обрулени от суинга на вятъра. Вероятно така се разпада всяко друго хвърчило. Хартиената кожа се доразкъсва, парче по парче, накрая остава само гол скелет...
- Поне да раздвижи палеца си.
Поне да успея да помръдна палеца си, да спася последното парченце от отлистващите се цветни спомени. Напрягам мускулите си. Нищо! Не се получава, дали защото летя, или сънувам, че летя...
- Екстубирай го и спри апарата. Пиши час на смъртта - 4:51.
Гласът винаги се появява в онзи момент, когато очите трескаво се завъртат в кръгове, а споменът от безплътните видения се натрупва в паметта. Задълго. Не - завинаги! Понякога гласът е като крясък от случаен човек, друг път пронизителен писък на сирена, грохот от морски вълни или просто вик на гладна чайка, разкъсващ тишината. Всички те са хладнокръвни убийци на последното действие в съновиденията ми.
Пропадам в тунел на водна пързалка. Надолу и все по-надолу. Засилва ме и ме облива в улея. Пръски водна пяна заслепяват очите ми. Стискам клепачите си, докато съм в безкрая. Колко прекрасно би било всеки сън да има своя съвършен край! Край, който да носи завършеност на всеки блян, край, който никога да не забравяш.

При мен не се получи. Не и в последните дузина нощи. Все някъде сънят биваше прекъснат на неподходящо място, от което не оставаше и частица в паметта. Все някой спираше перфузора/4 с мелатонин/5 и нервните ми клетки светкавично изтриваха въображаемите образи. Докога?

Усещам трус преди тежкото приземяване. Отварям очите си. Пред тях парче от небето е побеляло и ми пречи да видя Луната. Опитвам се да го отместя, но не успявам.
Обичам този сън. След него винаги се събуждам щастлив.
Защото и досега го помня.
Влизам в старата книжарница с витата дървена стълба в средата й, изкатервам се по нея до втория етаж и мигом заравям лице сред лавиците. Вдишвам печатарското мастило и засъхналото лепило зад твърдите корици. Това ме опиянява дори насън. Сънувам и се смея с глас. Между подредените томове с научна литература откривам любимия си определител на водоплаващите птици със сравнителни таблици, посягам към него и сънят отплава в безпаметно измерение. А аз се усещам щастлив. Отново съм изкачил втория етаж и съм сред аромати на гланц и мастило...
- Пепел в пепелта и пръст в пръстта...

Луната отразява катранени блясъци. Нощта завива небето, без звезди и без звуци. И точно в нея сънят трябва да свърши.
Замирисва ми на зелена гора - свежа смола и разпукани шишарки. На нещо вечно. Започвам да виждам абсолютния мрак...

О, да! Усещам, че е тук. Докосвам присъствието й. Дишането й се движи по меките косъмчета на гърдите ми. Огненият й поглед кара сърцето ми да галопира. Сигурен съм, че е близо - навсякъде около мен въздухът е сух. И е горещо, твърде горещо. И оттатък залеза на дълбокото графитено небе...

"Той обичаше да лети. И буден, и насън. Последният скок в живота му не представлява самоубийство. И пепелта, която огънят ще остави след него, ветровете ще разпръснат в сънните безбрежия. Лети в покой, Август!
Джил"

1/ Анизокория - медицински термин, описващ състояние, при което двете зеници имат различен диаметър. Бел. а.
2/ Интрацеребрален хематом - кръвоизлив в мозъка. Бел. а.
3/ Вълнестата глушина (Vicia villosa) - вид азотфиксиращо растение от семейство бобови, обикновено отглеждано като фуражна култура. Бел. а.
4/ Перфузор - медицински консуматив за венозни вливания. Бел. а.
5/ Мелатонин - хормон, който подпомага процеса на заспиването. Бел. а.