Неделник
Диньо Господинов:
Рапърите отдавна не са хулигани
За съжаление, никой не иска да е Левски, всички мечтаят да са Ескобар, не крие огорчението си хип-хоп артистът
/ брой: 140
ДИНЬО ГОСПОДИНОВ, известен повече с псевдонима Din-Yo, пише песни от тийнейджър. Автор е на текстове, изпълнявани в редица музикални събития, организирани от БНР. Роденият в Нова Загора хип-хоп артист е победител и в конкурса за поезия на фондация "Св.Св. Кирил и Методий". Увлечен е и от изобразителното изкуство, като творческата му техника се отличава с изключителна прецизност, внимание към детайла и завидна креативност. Малцина обаче знаят, че разностранният талант има сериозно образование - завършва "Архивистика и документалистика" в СУ "Св. Климент Охридски".
- Според вас подценяван ли е хип-хоп жанрът в България, Диньо? Мислите ли, че стереотипът за рапъри хулигани може (или трябва) да бъде разрушен?
- Единственото, с което си приличам с рапърите, е, че сам си пиша текстовете на песните (усмихва се). Музиката, която правя, е твърде далеч от хип-хопа и все по-осезаемо се отдалечава от него. Рапът се зароди на улицата и беше своеобразна форма на протест - нещо, което не виждам да е в момента. Дори в България 90-те години бяха смутни времена и някак беше по-естествено изпълнителите да се припознаят с лирическите герои от своите произведения. В наши дни съвсем не е толкова престижно да си дребният квартален тарикат и да тръбиш на всеослушание колко е несправедлив животът към хората, и в частност към теб, да възпяваш липсата на пари в джоба си и това, че те не са необходими, за да си щастлив. Най-малко, няма как да вкараш после лустросани силиконо-хиалуронови кукли в новия си клип, а това означава никой да не го гледа. Рапърите отдавна не са хулигани, защото знаят, че хулиганите стоят най-ниско в йерархията. За съжаление, никой не иска да е Левски, всички мечтаят да са Ескобар.
- Нарекохте най-актуалната ви песен "Времето не спира". И тъй като сте и автор на текста, споделете как стигнахте до това философско заключение?
- Не бих определил рефрена от песента като забележително световно откритие в областта на философията (усмихва се). Стойността на времето познават най-добре хора, които са губили любов. Когато любимият си тръгне от теб, си даваш сметка какво богатство е всеки миг в негова близост. Толкова стават ценни нещата, които безвъзвратно губиш. Чистата, искрената любов може да бъде и най-често е период във връзката между хората. Този период, разбира се, има своята закономерна времева продължителност, раждане и край. Когато е прекъсната в момент, в който е изпълнена със страст, тя остава чиста. Едва ли някой се сеща с носталгия за любов, която е удавена в посредственост и изтляла до безразличие. Спомените ни връщат към ония времена, които не сме изживели пълноценно. Там, някъде назад, има човек, за когото зверски съжаляваме, че сме го изгубили. Това е ценността на времето - време без любов, в което и да е нейно проявление, е евтино.
- Героят в това парче заминава на мисия в Космоса, за да спаси Земята от астероид. Това ли е вашата детска мечта - да направите нещо значимо за хората?
- Признавам, че имах доста по-прозаични детски мечти от спасяването на света, който бе твърде далеч от Нова Загора. А в момента е точно там (усмихва се). Да направя нещо значимо за хората не е детска, а възрастна мечта, и усещам как набира скорост. Разбрах, че най-прекият път към това да направя щастливи хората е да го постигна сам за себе си. Мечтая българите да са малко по-удовлетворени и добри, да си помагат един на друг, да не допускат в сърцата си завист. Да държат на дадената дума и да не правят компромиси със своята съвест. И най-вече - да бъдат сплотени, защото в глобалния свят все повече ще чувстваме липсата на принадлежност. Принадлежност към семейство, към род и родина. За това мечтае Диньо Господинов.
- Победител сте в конкурса за поезия на фондация "Св.Св. Кирил и Методий". Очаквахте ли такова признание за стихотворната ви дарба?
- Не мога да се похваля с любов от пръв поглед с поезията. Всъщност, доста печално беше първото ми взаимодействие с нея (усмихва се). В пети клас учителката ми по биология залови бележка с мое стихотворение, адресирано до съученик, с когото бяхме в конфликт. Явно е било доста наситено с цинизми, щом директорката на училището нeколкократно недоверчиво ме питаше дали наистина аз съм авторът. След като изкаканиза изречение, от което отчетливо изпъкваха думички като "срам", "изключване", "родители", на мен ми стана ясно, че цялата история няма да завърши благоприятно. По пътя към къщи взех единственото разумно решение, а именно: да си събера жизнено необходимите играчки в раница и да избягам в изгнание. След множество перипетии и това, че провизиите ми, състоящи се от буркан домашна лютеница и половин хляб, привършиха съвсем неочаквано, бях принуден да се прибера на следващия ден.
Конкретно за поетичната награда: беше показателно, че, за да присъствам на награждаването, се наложи да избягам от час. Понеже в училище бях сравнително голям калпазанин, в замяна учителите ми по български език и литература не просто неглижираха, но и възпрепятстваха литературните ми изяви. Аз самият съм трето поколение учител и считам за най-важно учителят да бъде отличен ментор и да умее да разпознава силните и слабите страни на своите подопечни. В противен случай, никак няма да се различава от запис на урок.
- Имало ли е някога пред вас дилема на кой от талантите си да отделяте приоритетно внимание - на рисуването или на музиката?
- На рисуването обръщах дълго време гръб, но имаше период, в който спрях да се занимавам с музика и му дадох шанс. Не мога да стоя кротко, не умея да бъда безличен. През годините много хора са опитвали да ме принизят до своя нюанс на сивота, но аз не съм като тях. Правенето на музика е общ процес, в който финалът зависи от няколко човека. Докато при изобразителното изкуство не е необходимо да споделям крайния резултат. Сядам, рисувам и не се влияя от никой и от нищо. Рисуването за мен е абсолютната свобода на себеизразяването. Там съм пълновластен господар на творбите си и никой не може да ме критикува. Дори и да сгреша нещо, винаги мога да кажа, че е било преднамерено (усмихва се).
- Има ли нещо общо между вашите рисунки, музика и поезия? Обединява ли ги определена тема или са много различни като сюжетна посока?
- Между музиката и картините ми има цяла пропаст. По музиката смятам далеч по-лесно да бъда анализиран, отколкото по сюжетите на картините си. Всеки художник, предполагам, мечтае да бъде лесно разпознаваем, аз мога да се похваля, че съм го постигнал. Картините ми се харесват много или дразнят, но, при всички случаи, не оставят никого безразличен към тях. Сигурен съм, че не бихте объркали моя картина, след като веднъж сте я виждали. Чистосърдечно си признавам, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, които изобразявам. Просто образите изскачат от бялата повърхност на платното и моментално слагат начало на своето взаимодействие помежду си. Започват едни препирни, едни чутовни битки, сцени на любов. -
В цялата тая дандания аз съм само притихнал наблюдател. Понякога се крия в техния шум и необезпокоявано се втурвам в своите мисли и мечти. Рядко деля музиката и поезията, те вървят в комплект и е истинска рядкост да напиша стих и да не го облека в мелодия. Песните са израз на моите чувства и усещането, че чрез тях ги споделям, ми помага да бъда откровен със слушателите.
- Защо решихте да се насочите към "Архивистика и документалистика" в СУ? Какво ви провокира да завършите тази специалност?
- На този въпрос, който никой до момента не ми е задавал, ще отговоря с непресторено удоволствие (усмихва се). Всъщност, съм истинска звезда в архивистиката. Завършил съм в СУ тази доста интересна специалност и зад гърба си имам много успешни архивни проекти. Преди години си бъбрих с таксиметров шофьор и, след като му казах, че съм учил архивистика и политология, за мое учудване, той отбеляза, че е наясно какво е архивистика, но му било интересно що за дисциплина е политологията. За хората е любопитно що за работа е архивната, така че ще обясня какво е нейното естество. Организирам всички процеси, свързани с документите на представители на държавния и частния сектор. Анализирам, изготвям правила и процедури, свързани с приема, съхранението, справочната дейност и унищожаването на архивните документи. Експертиза на ценността, интеграция на различни видове архивен софтуер, съобразно специфичните нужди на администрацията. Нужни са доста знания и медиаторски умения да влезеш в една голяма фирма и да изградиш отношение на служителите, да създадеш порядък на места, където дори той не е добре дошъл. Аз съм радетел за развитието на българското архивно дело и през годините съм полагал грижи за популяризирането на професията. Активно помагам на тепърва завършили колеги да открият своето работно място и да придобият нужните знания. Понеже, когато става въпрос за професията ми, веднага превключвам от артист на архивист и ставам сериозен, ще сложа край.
- Зная, че веднъж, пресичайки пешеходна пътека в центъра на София, се сблъсквате челно с лек автомобил... Това ли е случката, която ви накара да преосмислите начина си на живот, или има и по-драматични моменти?
- Както отбеляза мой приятел, след удара и аз, и автомобилът имахме щети, само че той остана в движение. Тежък момент беше, но времето го отнесе назад, оставяйки ми поуки и спомени. Гледам на случката като приключение.
Най-тежкото в моя живот досега е загубата на черния ми котарак Игрив. Имал съм лоши моменти, етапи, ери в живота си, но през всичко съм минавал мъжката, стискайки зъби. Най-слабото ми място се оказа тая чаровна, черна, мяукаща топка, изпълнена с толкова много любов. Момчето ми падна от прозореца и в продължение на четири години го гледах с прекъснат гръбнак. Съобразявал съм живота си изцяло с него - всички мои ангажименти, пътувания, дори съня. Издъхна в ръцете ми, остана в сърцето ми, научи ме на много неща и ме направи по-добър. Той е поврaтната точка в моя живот. Котаракът Игрив е и причината част от моя доход да дарявам за лечение на животинки.
- Какво още не знаят хората за Диньо Господинов, а бихте разкрили поне отчасти?
- Малко хора знаят много неща за мен. Не се правя на потаен, просто съм любопитен и имам много интереси. Повечето ме познават в контекста на нашите допирни точки. Преди няколко месеца разбрах, че човек, с когото се познаваме от години, мисли, че съм професионален спортист. Свързва ме единствено със спорта и няма никаква представа за останалите поприща, на които съм посветил времето си. Мисълта ми е, че, ако искате да научите още за мен, ще трябва да ми посветите рубрика (усмихва се).
Снимки Иво Марков и личен архив
Преди да се разболее, Диньо Господинов успя да нарисува коронавируса и планира да продаде първата картина с благотворителна цел
Не се прави на потаен, просто е любопитен и има много интереси
- Клипът към песента "Времето не спира" е заснет като късометражен филм. Как се чувствате в актьорско амплоа?
- Смятам да не спирам с актьорската игра, защото изпитах голямо удоволствие да се потопя в тази нова, неизследвана от мен материя. Под напътствията на режисьора Диляна Данева се чувствах доста комфортно пред камера. Тя притежава умението да бъде фокусирана в организационната част, като същевременно това не отнема от артистичната ѝ нагласа. Резултатите могат да бъдат видени. Постигната е перфектна симбиоза между посланието, което носи текстът на песента, и емоцията на видеото. Освен всички професионални качества, които притежава Диляна Данева, и това, че се запознахме в София, тя също като мен се оказа родом от Нова Загора. Изобщо - тотална новозагорска хегемония, като прибавим и оператора Георги Георгиев, с когото сме съученици.
- Имате дует с народната певица Милена Караджова, с джаз изпълнителката Марина Драгомирецкая, записвате хитове и с Део, Лео и Играта... Как се работи с толкова различни като жанр колеги? И кога ви е по-комфортно - да сте сам на сцената или в нечия компания?
- Хората, които са изброени, са много специални. Да ги познавам е истинско богатство и ги ценя. Музиката е универсален език и няма никакви непреодолими пречки изпълнители, творящи в различен жанр, да се събират и да създават красоти. За мен от първостепенно значение е при съвместна работа между артистите да има химия. Аз съм на принципа: музикантите, с които работя, да ми допадат и като хора. Тогава песните имат душа. В противен случай - каква може да е причината да ги правиш? Музиката се ражда в резултат от емоции и не бива да ги споделяш с неподходящи хора. Отказвал съм през годините съвместна работа именно поради тази причина.
- През 2015 г. сте номиниран в категорията за арендби изпълнител на годишните 359 Hip-Hop награди. Важно ли е за вас такъв тип признание?
- Разбира се, че е. Всяко признание е важно за мен, защото, на първо място, чувствам голяма отговорност спрямо хората, с които работя. Всичко, което създавам, носи и тяхната енергия, всеки си оставя част от сърцето. Песента е моя, докато си тананикам мелодията вкъщи и се закачам с котката. После влизам в студиото при Бате Пешо и песента става обща. Събираме екип, за да снимаме клипа, и това, което имаме като резултат, е вече дело на няколко човека. Всеки добавя стойност и песента, която изпълнявам, в един момент тръгва по свой път в медийното пространство и заживява собствен живот. Тя е като дете с много родители, което, щом получи награда, всички се гордеят с него. Дали е малка или голяма - тя винаги е повод за радост.
- Кое е най-неприятното и най-хубавото нещо, което са казвали или писали за вас?
- Коментар под едно мое интервю, който гласеше: "Инжиктират масурина" е най-странният (усмихва се). Дълго време мислех, че е нещо свързано с "масур" но установих, че е препратка към плода диня и, съответно, към името ми. Друго много смешно беше, когато в една статия пишеше, че Din-Yo e артистичният псевдоним на Марина Драгомирецкая. Като се замисля, може би щеше да е по-трагично твърдението, че моят псевдоним е Драгомирецкая.
- Как ви повлия пандемията? Може ли подобен кризисен период да провокира към създаването на неочаквани за вас самия рисунки или песни?
- Вижте, аз много разчитах, когато ме тръшна тая проклетия КОВИД, че ще имам свободно време за рисуване и за четене. Видях възможност две седмици да се порадвам на котката си и на няколко нови книги, но за съжаление това не се случи по никакъв начин. Две седмици единствените преходи, които правех, бяха от дивана до спалнята. Не само, че нямах физическа сила, но и се сдобих с обсебващо главоболие. Просто изгасих всички уреди вкъщи и лежах в тъмното. Не ми беше нито до рисуване, нито до пеене. Бях в режим на оцеляване (усмихва се). Котката ми е доста бъбрива и подробна по отношение на дребни житейски проблеми от сорта на глад, но дори и тя беше притихнала през по-голямата част от времето. Преди да се разболея, успях да нарисувам коронавируса в няколко мои интерпретации, които бързо се изкупиха. Първата картина планирам да продам с благотворителна цел.
- Какви материали използвате в творчеството си? Как определяте стила си? Вдъхновението е въпрос на търсене от ваша страна или ви връхлита неочаквано?
- Създавам творби от различни материали и не се ограничавам само до канавата. Правя пластики от дърво, от метал, кабели и полимерна глина. Всичко, което ми доставя удоволствие да обработвам и да му придавам форма. Последните години акцентът наистина е върху рисуването и това е свързано най-вече с неговото успокояващо действие. Не обичам да казвам, че съм много зает, защото смятам, че по някакъв начин настройвам съзнанието си да се чувства по този начин. Но принципно съм доста зает човек. Разпределям по дни основните си занимания, рисувам тогава, когато тренирам бразилско джу джицу. Прибирам се уморен, взимам душ, отпускам се и от канавата започват да изплуват образите. Музиката понякога е като експлозия: текст, мелодия - всичко се получава с бързината на емоция. Ражда се в един миг и покълва от една дума, от един звук. А понякога е необходимо една идея да отлежава с години и да чака своя миг. При рисуването нещата категорично се случват бавно и напоително. За това и ми е присърце да рисувам с ролер гел. При него е необходима голяма прецизност - нещо, което идеално пасва на способа ми на рисуване. Обичам да творя на платно. Сядам, вдишвам аромата и започвам бавно и методично да изграждам образи. Ритуал, който спазвам винаги с голямо удоволствие.