Радикализация на абсурда

Болезнено, смешно, агонизиращо и абсурдно е да наблюдаваш отстрани опитите на градската десница да открие своето място под слънцето. Това е метафизична политическа задача, защото в техния изкривен свят те трябва да бъдат проевропейска, ултранатовска обществена сила, която подкрепя приемането на еврото, но същевременно е опозиционна, бляскава и хиперморална, абсолютен контрапункт на управлението и материализиран кошмар за Делян Пеевски.
И по нито един от тези пунктове ПП/ДБ не могат да издържат проверката на времето и на общественото доверие. Съпредседателят на ДБ Божидар Божанов вчера каза, че десницата нямало да подкрепи вота на недоверие за водната криза, защото вотовете "ще девалвират и няма да свършат работа". Това не е политическо, това е поетично твърдение. Вотовете вече са девалвирали, защото разнородната опозиция ги пуска на конвейер и така вече нито една тема не получава достатъчно значимост. Пълна инфлация на доверие.
Заради това в средите на градското дясно в последно време се заговори за "радикализация" на протестите. Проблемът е, че радикализация може да има, ако има огромен обществен подем. А дори и с просто око се вижда, че такъв няма. И дефектът не е в манталитета на българина или неговото космическо търпение. Дефектът е в самото психодясно.
Дори в пика на тяхната "радикализация" - протеста пред централата на ДПС-Ново начало, по улиците излязоха не повече от 500 души. Ако радикализацията се състои в честата употреба на думата "свиня" или "прасе", значи, честито - тя вече е факт. Но гражданското недоволство е изцедено и невъзможно, защото десницата като алчен политически вампир се опитва да го яхне. Но кои точно го яхат? От 2014 г. досега едни и същи хора държат горното "до" по темата за корупцията и морала, а след това неизменно предават своите избиратели и всичките си обещания. През 2015 г. това направи Реформаторският блок, през 2023 г. - коалицията ПП/ДБ. На този фон каква точно радикализация искат? Кой да се радикализира и в името на какво?
Ето как се оказваме в блатото на една огромна агония -  никой не обича правителството, но опозицията е още по-мразена. Това е симптом за болест на целия политически модел и е адски смешно бившите ортаци на Пеевски днес да се опитват да го сатанизират максимално, за да извлекат политически позитиви. 
Много слушахме за санитарния кордон, но именно авторите на идеята бяха първите, които я захвърлиха в мазето, когато трябваше да влизат във властта. Много слушахме за принципи, но точно най-принципните първи започнаха да праскат есемеси до Пеевски и да му пращат своите медийни участия за одобрение.
Ситуацията на политическа безнадеждност е най-сигурният знак, че политическата криза не е приключила. Българското общество ври като тенджера под похлупак, но нито един взрив няма да донесе каквато и да е позитивна промяна. Ето това е истинската драма на България. И десницата носи най-голямата вина.