Прозорци към света

От болната на здравата глава пренесе вината образователният министър Красимир Вълчев. Родителите се оказаха виновни, че децата им няма как да участват в дистанционния образователен процес. И не, тук не става дума за предъвквания въпрос за качеството на обучението онлайн, а изобщо за наличието му. Защото, както и напролет, така и сега, нищо не се е променило. Едни деца - бедни, уязвими, както е модерно да се казва, "от семейства без отношение към образованието", отново изпаднаха от системата. В момента пред тях няма компютри, няма таблети, няма телефони. Има само обикновени тетрадки и учебници, които вече не са прозорец към света. Защото ведомството, което е трябвало да осигури техниката, не се е справило. Месеци наред не е видяло, че процедурите за поръчка и доставка на устройствата са тромави. Установява го чак сега, когато вече е късно. Когато "изненадващо" болестта ни затвори отново в домовете. 

Министерството побърза да потърси и друго оправдание - доставена вече техника била разпродадена от родители и ще се търси из заложните къщи. Добър опит за измъкване, облягайки се на частни случаи. Когато потъваш, се хващаш за сламки. Сламките в случая отново са родителите. Наличието на подобни инцидентни провали обаче не оправдава цялата структурна немощ. Дойде момент, в който за министъра наистина е по-добре да се скрие от публиката, вместо да си търси нелепи оправдания. 

Колкото цялата държава се оказа подготвена за случващото се в момента на всички фронтове, толкова и МОН се прояви като адекватен управленец на образователната система. Няма как състоянието й да е много различно от това на здравната сфера например. В едната липсват лекари и легла, в другата - компютри и таблети. Накрая всеки се спасява, както може, без да отчита чуждите нужди. За какво ни е държава тогава?