Противоречията на Занзибар

Ася Стоянова

Влага, тропическа горещина, отегчени туристи, насядали по мозаечния под в очакване на входните си визи, а тук-там ентусиазирани физиономии те карат да забравиш за миг уморителния полет и неприветливия вид на летището в Дар Ес Салам, столицата на Танзания. Така започва едно пътуване до тази източноафриканска страна и архипелага Занзибар. Далеч от порядките в Европа, тук няма дори следа от суетата и помпозноста на Стария континент. Жълтеникавосивите стени са в синхрон с остарелите дървени високи писалища, където пристигащите попълват формулярите за получаване на визите си. Един от полицаите обикаля и събира паспортите, попълнените декларации и 50 щатски долара - цената за входната виза. За пристигналите, имащи евро валута, това е беда, защото визата се плаща само в американски долари. "Няма проблем", прошепва "на ухо" служител с "търговски" нюх и се опитва да прибере 50 евро вместо 50 долара, мъчейки се да те убеди, че разлика няма. При мен обаче африканският полицай удари на камък - с неохота ми обясни, че мога да купя долари от обменното бюро, което всъщност се намира извън летището. Трябваше да мина презпаспортен контрол на излизане и на връщане без виза, което се оказа, въпреки страховете ми, абсолютно безпрепятствено и никой от полицаите не ми обърна внимание.
Така след два часа най-накрая бях на изхода на летището с разрешително за туристическо пребиваване. Въпреки ранния сутрешен час навън бе пълно с носачи, таксиметрови шофьори и самозвани гидове. Всички по еднакво напорист начин се мъчеха да измъкнат парите на туристите. Такситата тук имат твърдо установени тарифи за местни жители и два пъти по-високи за туристи. Оказва се, че в страната, където голяма част от работещите получават месечна заплата от 60 долара, това е твърде скъпа услуга и за 10-километровото трасе от аерогарата до пристанището туристите плащат по около 20 евро.
Пристанището е шарено и изпълнено с глъчка и малки локали. Чуващите се сирени на корабите в пристанището от време на време те връщат в реалността и напомнят за предстоящото двучасово пътуване до Занзибар. Той е страна с особен статут, силно обвързана и политически, и икономически с Танзания. След революцията през 1964 г. се слива с Танганика, тогавашна Танзания. В столицата Стоун Таун е седалището на президента на Занзибар, но според местните той е под силното влиянието на танзанийските управници. На острова мнозинството са мюсюлмани, много малка част католически християни и още по-малко са онези, изповядващи източните хиндуистки религии.
Старата част на Стоун Таун е оградена с висока стена, останала от няколкото колониалисти, господствали тук - персийци, португалци, оманци и британци. Рояци от местни вървят след туристите и предлагат от дискове с афромузика до марихуана. Човек би могъл да се снабди с всичко, стига да плати. Разбира се, пазарлъкът е най-важната част от сделката. Проблемът за туристите е, че са бели и обикновено местните ги идентифицират като "ходещи доларови банкноти".
В първите дни, разхождайки се, често изпадах в недоумение, съпоставяйки цените на стоките с масовата бедност сред жителите на острова. 150 американски долара е много добра заплата тук, но на това преимущество се радват ограничен кръг хора, сред които военни и полицаи. Работата на полицаите често се свежда до целодневно висене под сянката на някое дърво. Пленена от контраста на белите им униформи, търсех удобен случай за снимка. Удивлението ми беше голямо, когато човекът на властта започна да се пазари за някой подаден долар. Корупцията тук е в несъизмерими размери. Навсякъде из вътрешността на страната има импровизирани контролни постове. По тесните пътища, където на места е трудно дори разминаването на колите, полицаите спират, а местните шофьори им подават обикновено банкнота от 500 танзанийски шилинга, около 25 евроцента. Ако зад волана е белокож, мизата автоматично скача на 10 000 шилинга (5 евро). Всичко това се случва без излишно суетене пред погледите на преминаващите пешеходци. А те са много. В шарени дълги поли, цветни шалове и с цяла покъщнина товар върху главите си, жените се придвижват от едно село до друго. Купища боси деца, някои от които току-що проходили, тичат напред-назад. Усмивките и безгрижието на децата на Занзибар развързват най-лесно кесиите на туристите. Объркването ми бе голямо, когато, пускайки дребни шилинги в ръцете на малкия Хатиб, се оказа, че е попаднала и монета от 20 евроцента. Тригодишното дете веднага ми я върна и помоли на завиден английски език да му я сменя. Чужденците често биват заобикаляни от деца на всякаква възраст, които се радват на дребни подаръчета като бонбони, химикалки и малки тефтерчета. Малчуганите прибират даровете и бързо изчезват обратно между дърветата, за да предупредят и останалите приятелчета, че в селото има "мзунгу" (бял).
Продължавам по пътя си към селището Кизимкадзи, намиращо се в югозападната част на острова, на около 70 км от Стоун Таун. Това е характерно занзибарско село, където основното занимание на мъжете е риболовът. Лодките им, наподобяващи дървени корита, са ръчно направени и доста примитивни. Баракуда, риба тон, морена, малки бели акули, червена океанска риба, сардини, калмари, октоподи и раци - нищо не липсва в залива на Кизимкадзи. Рибарите продават улова си на импровизиран търг рано сутрин. По време на пребиваването ми в това село нееднократно си давах сметка какви късметлии сме ние, европейците. Предвид липсата на тъй необходимите за нас хладилници и фризери, селяните тук са принудени да сушат рибата и така да я консервират за дъждовните месеци. Между началото на април и октомври се изливат проливни тропически дъждове, което преустановява работата на рибарите.
Натрапчивата миризма на риба из селото те замайва. Тук течащата вода и токът са лукс, който могат да си позволят малцина. Представите за къщи тук са доста по-различни от нашите. Това са бараки, чиито стени са изградени от пясък, кал, вода и съчки, или такива, направени от кораловите скали, които са навсякъде из острова. За покрив доста често служат палмовите листа, а по-модернизираните са от нагъната ламарина, която има парников ефект през цялото денонощие. Спартанското обзавеждане се свежда до дървено легло, а гардеробът е заменен със скована бамбукова етажерка. Всекидневната е стаята, където кипи животът на семейството, което има десетина и повече деца. Кухнята се състои от каменен неравен плот, огнище, а посудата се изчерпва от две стари тенджери и един тиган. Домакините са изключително любезни и освен че ми разрешиха да направя снимки, ме дариха с риба, панирани топки от смес от картофи с подправки и странни на вкус твърди пържени коренчета. С чувството, че ощетявам семейството, поисках на свой ред да дам на най-малките подаръци. Главата на рода, стар рибар, който само това чакаше, ме побутна да оставя парите на жена му. Разделих се с поредните 5 евро. След това, за мое учудване, ми подаде листче с написан имейл и ме помоли да му пратя още пари, за да поправи покрива на колибата преди дъждовния период. Сбогувах се със седналите на земята домакини и с вътрешно облекчение се отправих към културната люлка на селото - джамията.
В Кизимкадзи се намира най-старата джамия в Източна Африка. Тя датира от 1107 г. Построена е от персийци, тогавашни владетели на острова. Джамията представлява ниска бяла постройка с ламаринен покрив, а липсата на полумесец на върха прави невъзможна представата на туриста, че именно това е античната джамия. Зелените стени във вътрешността са изписани с молитви, които обаче могат да разчетат само персийци. Имамът, бос, с навити жълтеникави захабени панталони и бяла риза, ни разказа набързо за персийците, след което обяви как от американското посолство през 2009 г. са направили дарение от 25 хил. долара. Да си призная, почувствах се замаяна от цифрата на фона на бедността в селото. На излизане без церемониалности поиска дарение, при това веднъж за джамията и втори път за него лично.
В иначе прекрасен Занзибар у местните чужденците пораждат единствено мисли за пари. Навсякъде из острова агенциите за туризъм и хотелиерите приканват чужденците за най-различни екскурзии. 40 евро на човек струва тричасово разглеждане на Стоун Таун с екскурзовод, а горе-долу по толкова взимат и за тур и плуване с делфини, както и за обиколка на плантациите с подправки. В Занзибар няма никакво производство, а икономиката на страната се крепи само на туризма и износа на подправки. Плантациите, в които култивират видовете най-различни растения с подправки и плодове, се намират между Стоун Таун и югоизточната част на острова. Там е и сградата на Аграрния институт на държавния университет. Мястото е интересно, но и поредната уловка за туристи - за 40-те платени евро вместо огромни масиви с насаждения могат да се видят по десетина разхвърляни тук-там стръка от вид.
Из плажовете щъкат т.нар. бийч бой - млади момчета, които предлагат всички гореизброени екскурзии на половин цена. Реших да се възползвам от такава услуга за такси от едно село до друго. Шофьорът дойде, но с два часа закъснение. Това е нещо съвсем нормално за Занзибар. За порядките в страната ме просвети мой познат, възрастен турчин от италиански произход, който от няколко години се опитва да развива бизнеса си там. Свикналият на изключителна точност пенсиониран вече съветник към Американския Конгрес Махир обясни, че ако има работна среща с местни, то е цял късмет, ако партньорите изобщо се появят в уговорения ден. Завидно е спокойствието в тази страна, но все пак мудноста леко изнервя чужденците. Вечерята, която в ресторант в Европа поднасят 20 минути след поръчката, то в Занзибар времето се утроява. Най-често употребяваните изрази тук са "pole pole" (бавно, бавно), "hakuna matata" (няма проблем) и гостоприемното "karibu" (добре дошъл).
Вървейки към центъра на Стоун Таун, неминуем интерес предизвиква голяма бяла постройка с два бронзови топа на централния вход - "Къщата на чудесата". Името й идва от факта, че това е най-голямата и първата електрифицирана сграда на острова. Построена в Оманския период, днес там се помещава Музеят на културното наследство. Навлизайки в центъра, вниманието ми е привлечено от група въодушевени туристи, струпали се пред една от сградите. Само малката месингова табелка над портата показва, че в тази къща е роден Фреди Меркюри. Няма категорични доказателства за това, но пък е една от атракциите на града. Предвид хомосексуалността на Фреди Меркюри и мюсюлманската религия в страната изглежда много странна еуфорията на местните, както и гордостта им от факта. Допреди да стане световноизвестен, той не е желан гост в страната. Но след това местните променят политиката си, усетили икономическа изгода от това.
Всеки, имал късмета да разгледа Стоун Таун, остава пленен от културната и архитектурна смесица в града. От 900 до 1503 г. Занзибар е завладяна от персийци, които оставят ярка следа в културата на страната. Предполага се, че името на острова - в превод "Земята на черните", произлиза от персийското Zangh, означаващо черно, и Bar - земя. Според британския изследовател Ричард Бъртън обаче името е дадено в резултат на арабския превод на "Zayn zaСl barr" - "Красив остров". През 1503 г. персийците са прогонени от португалците, предвождани от Васко да Гама. През 1726 г. островът е превзет от оманци. Пленен от красотата, богатството на слонова кост и подправки, султанът дори остава на острова, откъдето управлява Оман. Има обаче и друг, по-важен мотив - робите. Страната става най-важният доставчик на роби за цял свят, а в Стоун Таун е най-големият пазар за слуги, на който обаче през 1873 г. слагат край британските колониалисти. Оманското господство продължава до 1832 г., но оставя най-силен отпечатък върху културата и архитектурата на острова. Именно тогава започва изработването на известните занзибарски врати - дървени двукрилни врати, често заоблени в горната си част.
Особено внимание от многобройните магазинчета заслужават златарските и бижутерските, където може да се намери мистичният "танзанит". Камъкът поразително прилича на сапфир, но има лилави и сиви отенъци. Въпреки че е полускъпоценен, цената му често надвишава тази на диаманта. Продава се скъпо, защото се добива единствено в Танзания, а проучванията сочат, че залежите са ограничени и ще бъдат изчерпани в следващите двадесет години.
Пътят за най-големия пазар на Стоун Таун - Даражани, минава през пазара за риба, плодове, зеленчуци и подправки. Тук човек наистина може да усети екзотиката на Африка. Разбира се, срок на годност и тем подобните съпътстващи маркировки и знаци на европейските продукти липсват. Изобилието от плодове е голямо, но доматите и лукът тук минават за деликатес. Собственото производство на острова е минимално. Стоките се внасят основно от Танзания и съседна Кения. Оправдавайки се с каменистата почва, занзибарците предпочитат да спят на сянка по цял ден, отколкото да отглеждат зарзават покрай къщите си.
Силното екваториално слънце ме накара да преустановя обиколката си в Стоун Таун и да се завърна в Кизимкадзи, където ме очакваше запознанство с истински масаи. Истински, защото, за да привличат туристите, тук е пълно с фалшиви представители на този толкова интересен народ, който населява територия на границата между Кения и Танзания, близо до град Аруша в подножието на Килиманджаро. Масаите не са много добре приети от мюсюлманите на острова, тъй като са англикански християни. "Роден в Маняра, но напуснал родното си място преди няколко години, за да си търси работа", така започна разказа си 29-годишният Летето. Първото впечатление от един масаи е доста стряскащо заради многобройните белези, които според техните порядки са символ на мъжественост. Когато Летето е бил 15-годишен, с нажежен метал са обгорили скулите му във формата на кръг, а след това са му изтръгнали преден зъб. Ушите му пробили с дебели шишове.
За голяма част от туристите, решили да избягат от студените месеци в Европа, реалният живот в Занзибар остава догадки и предположения. Туристическите агенции предлагат пакетни ваканции в затворени комплекси на брега на океана, където луксът и изобилието са в пълно противоречие с действителността на острова. Хотелските бази, често подобие на колибите на местните, са пригодени дори за най-капризните "мзунгу". Най-предпочитани от туристите са плажовете около Джамбияни и Падже, които се намират на юг по дължината на източната част на острова. Най-живописното място за почивка в Занзибар е Нунгуи, което се намира на най-северната точка на острова.
Занзибар остава в съзнанието на туристите с приказно красивите си пейзажи, кристално чистите и прозрачни води на Индийския океан и недокоснатата от цивилизацията природа. Има дни, в които отливът е на повече от километър от брега и човек може да стигне пеша по морското дъно чак до бариерата от коралови рифове. Пясъкът е осеян с морски таралежи, ракоподобни в най-причудливи форми и окраски, и стотици яркочервени морски звезди, придвижващи се с пипалата си на сянка под камъните. В далечината, заковани в пясъка, се виждат малките рибарски лодки. Когато човек се обърне назад пък, пред погледа му се откриват зелените палми, белият фин пясък и неповторимите шарени танзанийски жени. Мисля си, че ако не друго, тук природата е давала с пълни шепи красота, цветове и обаяние от аромати.



Рибари в село Казимкадзи


Градски транспорт, наречен "Даладала"


Стаята на Фреди Меркюри в апартамента му в Стоун Таун


Античните врати на Стоун Таун


Търг на риба на селския площад


Пазар в Стоун Таун



Антична врата в селището Кизимкадзи


Колиба в Занзибар


На гости в семейство в селото


Най-старата действаща джамия в Източна Африка


Плантациите с подправки



Bixa orellana, или както е известно сред местните, "Дървото на червилото". Плодовете се използват в козметиката


Костенурките от острова привличат хиляди туристи