Просветлена поезия

Благовеста Касабова

    Преди време Георги Драмбозов издаде стихосбирка, озаглавена "Безлюбие". Подчертаната й гражданска и нравствена позиция се прие радушно от читателите, колкото и рядък вид да са вече те. Новата си стихосбирка е озаглавил "Вратата на смирението" (изд. "Български писател"). Художествената идея тук е различна, различна е и интонацията, и емоционалното послание. Гневът от заливащото ни безлюбие, безродие, безнравственост, безхаберие пред брутално нарушаваните закони на духа, поведение и морал, се е трансформирал в минорна изповед, в "смирение" пред божественото и вселенските послания.
    Смирение, но не и примирение. Защото колкото и да се "смирява" пред прага на неизбежния край, той продължава да бъде верен на своята непримиримост към всичко, което унизява, потиска и оскърбява човека. Във "Вратата на смирението" поетът гради "откровенията" си върху няколко опорни точки: поетът в мен, баща ми в мен (съвместим с роден дом и край) и България в мен.
    Умъдрен, стъпил на "последната кота" на живота, поетът е разбрал, че "миг е живота" и този миг трябва да бъде изпълнен с любов и поезия.
"Така ми писал Бог в тефтера личен:
- На своя стих самин си господар! -
ти в стих започваш своя път лиричен,
в стих свършваш своя Слънчев календар."
    В стихосбирката като червена нишка преминава признанието му в любов към поезията. На лиричния си страх е посветил живота си и е готов да не бъде опростен за сторените грехове, а е готов сред "огромната пустиня" Мойсей да го "дари с проклятието поет".
    Любовта към поезията е неразривно свързана с любовта към роден дом, детство, младост. Бащата е образ-метафора, често повтарящ се в съдържанието и е емоционално покоряващ. Открояват се няколко знакови творби в книгата от този род - "Хералдика", "Любим поет", "Слънчев календар", "Лозница плаче", "Смъртта на Жълтурко".
"Разпръснат по Дунава, гледа прахът му към мене -
очите на моя баща бяха синьо-зелени...

Прахът на баща ми - поръсен в нозете на корена
Прахът на баща ми - от дунавски пясък промит."
    Смирява се поетът, но въпреки това се чувства неуютно, несигурно в родината си. Защото "чуждата реч твори" неговия "български стих", живее в нея като "емигрант", мечтите му са покрусени, преследва го "жълтооката злоба", вдъхновението е "сляпо" и това увеличава "изначалната поетова мъка". И застанал пред прага на вратата на смирението, той отправя молитва към Бога.
"Моля те, Господи!
Аз съм българче - с българско слово
мама български песни ми пяла в нощта -
чужда реч моя български стих да не трови
и славяно-прабългарска да е кръвта."
    Поетите са най-трайно обречени и най-дълбоко уязвими. Те са като най-чувствителния барометър, отразяващ промените - най-често съдбовни - във всички времена и общества. Георги Драмбозов е един от тези "барометри", доловил трудните и нерешими засега проблеми на страната ни и на човека, живеещ в нея. Застанал на "последната кота", пред "вратата на смирението", поетът продължава да обича човека, живота и родината си. Усетили голямата му обич, в дома му незнайно как са се настанили щурци, с мелодията на цигулките си те превръщат "грешника в светец", просветляват песните му и го правят щастлив и смирен.
"Деца на свята щурчова земя -
дано стихът ми звънне просветлен -
добре дошли с цигулките си у дома! -
След вас и Бог да влиза...
Вече съм смирен."