Пробация

Георги Чаталбашев
("Пробацията е съвкупност от мерки за контрол и въздействие без лишаване от свобода..." - Наказателен кодекс, чл.42а)

Георги Чаталбашев е роден на 5 октомври 1942 г. в Смолян. Завършва журналистика в Софийския университет. Работил е във вестниците "Народна младеж" и "Антени". Издал е публицистичните книги "Изповеди" (интервюта с български и световни автори, I и II част) и "Мигове от всекидневието", както и сборниците с разкази и новели "Живот не като другите" (награда "Южна пролет" за дебют), "Времето и майсторът", "Слепият плъх", "Всички неща". Последната му засега книга, излязла миналата година - "Светът на живите", е сборник с разкази и откровения.
Преди няколко дни известният журналист и писател чукна 70. Честито!




Още докато траеше разследването и непосредствено след развода с Ина, шефовете на фирмата му предоставиха да ползва малък занемарен апартамент недалеч от централния парк: хем да го държат под око, хем да не сметне, че са го отписали съвсем. Жеста им прие с делово разбиране - знак на благодарност за обещанието си да не повдига докрай завесата на тъмните афери в службата. Естествено нали обвинението уличаваше и него в съучастие?
С опитния поглед на бивш полицай, назначен след пенсионирането си за вътрешен одитор в търговската кантора на свой приятел от школата в Симеоново, ръководил преди това десетки оперативни мероприятия, той бързо откри къде са разположени подслушвателните устройства, но дори не ги пипна. Нямаше с кого да говори. Свикнал напоследък да кукува по хотелски стаи и случайни квартири, не изпитваше никаква потреба да се показва навън, да се мотае сред обществото. По тази причина обстановката в скромното жилище въобще не го подтисна. Кухня, стая баня - с обзавеждане от периода на соца. Оскъдно осветление както през нощта, така и през деня - клоните на дърветата от близката борова горичка засенчваха прозорците на приземния етаж.
На масата стоеше забравен бог знае от кога портативен черно-бял телевизор, който хващаше само две програми. Омръзнеше ли му да ги върти и да слуша глупостите от екрана, за да не се дразни и да не вдига кръвното, той спираше звука. Понякога и заспиваше пред светещия апарат.
Освен с дежурните разходки до районното след получената наскоро присъда - шест месеца пробация - за да удостоверява, че е налице, през седмицата редовно отскачаше и до супермаркета. Купуваше предимно мляко, хляб, яйца, сирене и зеленчуци. Ала не беше вегетарианец. Понякога се облажваше с кебапчета в примитивната "бира-скара", построена с подръчни средства досами горичката.
Хората от квартала свикнаха да го срещат с торбичка в ръка, леко прегърбен и навъсен, с обръсната до голо глава. Роговите очила скриваха очите му. Не поздравяваше никого. Чудно, защото не беше надменен. Открай време възприемаше себе си като невзрачна и незначителна особа. Мислеше си, че минувачите не го забелязват, той тях също. Такава роля си беше избрал още в школата. За хубаво или за лошо, играеше я и досега.
Една вечер, както си дремеше пред немия екран, чу жално скимтене под прозореца. Излезе на балкона. Отдолу, вдигнало муцуна към светлината, клечеше куче. Щом го видя, то радостно излая. Мъжът изсъска: "Марш!" Псето не помръдна, отново радостно излая. "По дяволите!", изръмжа мъжът и се върна в кухнята, затворил плътно балконската врата.
Подир час, тъкмо се канеше да си легне, в коридора се разнесе упорито драскане по обрамчения в желязо вход. Мъжът по навик посегна към десния си хълбок, ослуша се, драскането се усили. Стана, предпазливо се приближи до шпионката. Надзърна. Нищо не се виждаше, шумът бе престанал. Открехна леко вратата. Миг преди да реагира, псето се шмугна между краката му, пробяга с бясна скорост през коридора и се завря под масата. Оттам впери в него невинните си очи.
Той се видя в чудо. Опита се да го прогони с крясъци, на които би завидял всеки хамалин, но натрапникът не се сепна. Разбирайки, че с лошо не става, смени тактиката. Бутна парче хляб в устата му и го подмами навън към стълбището. Кучето и този път го надхитри, тръгна, ала в последния момент се шмугна в стаята, служеща за спалня. Без да се двоуми, скочи върху леглото.
"То познава обстановката!", с изненада заключи мъжът.
Съседите го забелязаха на другия ден да се разхожда край горичката с кучето, подтичващо в нозете му. Освен до магазина, то започна да го придружава и до районното. Бившият полицай не се възпротиви, беше разбрал, че с него на глава не се излиза. Качваха се заедно в трамвая. На спирката край големия паметник слизаха, завиваха през градинката. Той изчезваше във входа на новата сграда, а псето, изплезило език, пъхтеше търпеливо на стълбището. После поемаха обратно.
Според получената присъда той беше задължен да посещава три пъти седмично инспектора, който отговаряше за него. Срещаха се в тясна стаичка в задния двор на новото крило. От дума на дума, сприятелиха се. Инспекторът го черпеше с кафе от уличния автомат наблизо. Понякога сипваше и малко коняк в пластмасовите чаши - за здраве и за късмет. Веднъж служителят му подхвърли:
- Готви се повторното ти задържане...
- Този път за какво? - заинтригува се гостът.
- Искат ти по-строга присъда. Замитал си следи, взимал си пари под масата.
- Нямат никакви доказателства.
- Ще намерят.
- Да си търся адвокат, значи... - угрижи се бившият полицай.
- Изчакай малко - посъветва го инспекторът.
Мина месец. Кучето се приспособи напълно към навиците му. Задоволяваше се с постно, веднъж-дваж се облажи с кебапчета. Забави походката си, престана да лае за щяло и нещяло. Държеше се добре, слушаше го.
Той пък придоби по-достъпен и по-приветлив вид. От време на време се усмихваше сдържано, навеждаше се, почесваше кучето зад ушите. Научен да държи езика зад зъбите си, сега се хващаше, че дори си говори с него пред немия екран. Допусна го и в леглото. Кучето пролазваше в краката му и заспиваше кротко. Това действаше благотворно и на неговия сън.
Станаха добра компания. Хората от квартала свикнаха да ги виждат все заедно. Забелязаха и друго - мъжът вече ги поздравяваше. Дали бе забравил какво му предстои?
Един ден бившият полицай не се показа отново на входа на бялата двукатна сграда, в която бе влезнал да удостовери наличието си. Кучето го чакаше напразно чак до вечерта. Не мърдаше от мястото си на площадката, не откъсваше поглед от вратата. Постовият му хвърли някакъв кренвирш, то не го и помириса. Поднесе му кофичка с вода, не я докосна. На стъмване си тръгна. Прекоси градинката. Край паметника взе трамвая. Запъти се към къщи. Дълго драска на вратата. След това, уморено, легна под балкона.
На другата сутрин потегли рано-рано към районното. Върна се по мръкнало. Така - всеки ден.
Не вярвате? Идете тогава някоя заран на предпоследната спирка. Ще видите как едно куче, никакво на глед, се качва в трамвая. Никой не го пъди. Пътниците го познават, ватманите също... Ако ви мързи да ставате толкова рано, идете на спирката вечерта. Ще видите как кучето слиза от трамвая. Тръгва към блока. Мушва се под балкона. Там намира няколко кокала и паничка с прясна вода. Явно, някой от съкооператорите е решил да се погрижи за него - все пак пробацията не е шега работа, иска постоянство, иска точност. Кучето схрусква на бърза ръка кокалите, изпива водата. Ляга уморено и заспива с надеждата, че утре може би ще открие най-сетне стопанина си...
Спи, куче, спи!