Принуден от немотията

Преди дни в Бургаския районен съд тръгна едно от многобройните дела за кражби. Кокошкарска история - две момчета откраднали 3-4 велосипеда. Според закона се допускат ефективни присъди. Т.е. заради стотина лева от продадената крадена стока момчетата ги грози затвор. Едното от тях е почти дете. Слабо, мургаво, симпатично циганче. В съда бе видимо уплашено. Назначили са му служебен адвокат, защото няма пари да ангажира собствен.
Крали са ми на три пъти велосипеди от къщи и, предубеден, ми се прииска да "притисна" в интервю "наглите крадци".
Малкият се съгласява, но с молба - ако може, да разкажа историята на живота му дотук. Срамувал се от стореното, но нямал избор.


Казва се Христо Тодоров Велев. Родил се на 19 януари 1993 г. в Долно Езерово. Както казва, в  нормално семейство, в апартамент. Баща му починал, когато малкият бил само на годинка. До 13-ата година майка му някак успяла да го отгледа с две от децата от първия си брак. Работела в бирената фабрика в Бургас и семейството свързвало двата края.

Вторият съпруг не харесвал заварените деца

и през 2005 г. Христо е даден в сиропиталището "Александър Георгиев-Коджакафалията", наричано не знам защо Дом за деца и юноши... По това време в дома училище вече няма, децата са разпределени, незнайно по какъв принцип, да учат в "нормалните" школа. Там обаче на питомниците на сиропиталището не гледат нормално - нито учениците, нито учителите. И натрупаната злоба се излива в интерната.
В сградата денонощно е пълен хаос. Големите спят до обяд и не ходят на училище. Възпитателите пък не смеят да прилагат строгост. Стигало се само до забележки за поведение. Госпожите ги е страх да не ги бият, а по мъжкото съсловие летят кофи, легени, плодове. Готвачите и кухненският персонал ги следва същата участ, ако не дават допълнително ядене или не сервират, когато на питомниците им скимне. Малчуганите пък се принуждават от батковците да просят, някои от какичките проституират, като по-красивите и до днес ги вземат баровци с лъскави коли за по няколко дни.
На Христо училището му вървяло, общо взето. Повече четворки и някоя тройка стояли срещу неговото име в дневника на училище "П. Яворов" в Бургас. През тези години за него се грижел по-големият му брат, който имал собствена квартира. При майка си не ходел и в почивните дни, защото не бил желан от пастрока. Родените от него още три деца след развода се устроили в къща на Христовата баба, но родният дом си останал "чуждо място".
Бели Христо не правел до... запознанството с Атанас от Българово. Атанас вече имал натрупан опит в кражбата на коли. Веднъж подлъгал наивния Христо да идат уж до баба му, където предложил да откраднат кола. Малкият се опъвал, но баткото бил непреклонен и с обещанието, че само ще се повозят, бил склонен. Кражба на автомобил не повторил...
Полакомил се обаче за по-дребното - велосипеди. Друг батко от интерната - Сашо, го "светнал" в занаята. Направили три "удара". От колело вземали по 20-30 лв. На фона на 3-те лв., които държавата давала на сираците, това са си пари...

На четвъртия удар щракнали белезниците

По-сериозни последствия нямало, тъй като Христо бил още непълнолетен. Той обаче решил да скъса с кражбите и лошия път, по който обстоятелствата го водели, и пожелал да отиде в  друг интернат, далеч от Бургас.
Изпратили го в Брацигово. В малкото градче обаче за момче, израсло в големия град, било скучно. Иначе от тамошното сиропиталище е запазил хубави спомени. В дома, за разлика от Бургас, имало ред и дисциплина, с която лесно се свиквало, ако не ти е в кръвта да лентяйстваш и правиш бели. Все пак носталгията надделяла, както и мисълта за една "приятелка". Това с приятелката е малко условно - питомниците на сиропиталища като по правило започват да водят полов живот на 12-13 години. Изключенията се броят на пръсти.
И така, след две бягства Христо е върнат в "Коджакафалията". Където нещата са се променили и на него някои от по-буйните гледали като на новобранец. Последвало неизбежното сбиване за територия. Поводът - класическа битова глупост, но другият побойник си извадил медицинско свидетелство за нанесени травми и дошло най-лошото - тригодишна условна присъда с 6 месеца изпитателен срок.
Както и задължителното в такива случаи принудително въдворяване в "учебно заведение". Строгото възпитателно училище се намира в забравеното и от Бога с. Завет. Всъщност това си е до болка познатото от миналото ТВУ. От разказа на Христо в съзнанието ми изплуваха сцените от "Всичко е любов" - полузатворнически режим, висока ограда, строй, камбана за закуска, обяд и вечеря, строги възпитатели, които не си поплюват, за по-големи провинения играе "дървеният Господ"... Иначе останалите наказания били поносими - миене на съдове, чистене на кухнята и помещенията. В Завет единствената радост била т.нар. градска отпуска. Давали я в петък, събота или неделя при добро поведение. Радостта да си отвъд оградата траела час и половина-два. Бие ли камбаната за вечеря, трябва да си в строя.
При такъв режим, може и да звучи странно, гражданчето Христо изкарало шест месеца - до навършването на 18 години. Издадена му е и диплома за завършено средно образование, която още не е отишъл да получи. Твърди, че въпреки строгостта си възпитателите са уважавали човешкото достойнство на въдворените в "училището".
И тъкмо да си каже човек "Свършиха се премеждията на това момче", следват нови удари. Този път още по-тежки. Майка му умира, а брат му, който единствен е полагал грижи за отглеждането му, е вкаран в затвора за серия кражби...
Съдба...

Без пари и работа почтен живот няма

Трябва да се яде, да се плаща за квартира... Лесният и вече изпробван начин за заработване - кражба на велосипеди, отново е на ход. Два бързи удара, стотина лева, похарчени лесни пари за дребни нужди - маратонки, джинси, яке... Третият удар е фатален.
Ако не бях в безизходица, никога нямаше да посегна на чуждо, казва с тих глас, на пресекулки Христо. Плаче му се, но се сдържа. И го е срам...
Два дни след задържането в полицията му излязъл късметът. Отец Веселин, игумен на манастира в Голямо Буково, го поканил по проекта за подпомагане на бездомници и сираци. В манастира Христо работи - сече дърва, помага в домакинството. Работа - колкото искаш, и не е тежка. Хората, с които живее и работи, го уважават и хвалят. Някои от тях бяха пред сградата на съда. Искат, ако има възможност, да кажат добри думи. Викат ми, пиши там, че това момче е честно. Има грешка, но трябва да има и прошка... Убедени са, че е посегнал на чуждото, принуден от немотията и безизходицата, а не защото му е в характера. В Бургас се връща по за четири-пет дни в месеца. Има и перспектива - след три години да получи помощ за купуване на къща в някое от околните села. Отделно - някое животно за собствена ферма... Така е по проекта на отец Веселин.
От злощастната кражба е минала половин година. Достатъчно, за да позабрави едно момче от малцинствата сенките на миналото. И ето, че дело номер еди кой си те връща в суровата реалност на живота, където някои грешки се плащат скъпо...

И бъдещето зависи от милостта на съдиите

...От дългата си журналистическа практика знам, че кокошкарите отнасят тежки и несъразмерни присъди. Преди да чуя изповедта на един изправен пред Темида, и аз, както мнозина, приветствах подобен род възмездия. Сега стана различно. Сигурно защото в житието си не съм страдал колкото Христо. Или защото се чувствам гузен, че хора като него са оставени без избор.
Както и да е. Сега мисля, че той, може би и още мнозина, заслужават последен шанс.
Остава и съдията да е стигнал до същите прозрения.
Знае ли човек? По Коледа ставали чудеса...