Преходът

В края на 1989 г. заговорихме за преход. Представяхме си, че към всичко това, което имаме, ще прибавим свободата да говорим това, което мислим, и свободата да пътуваме там, където поискаме. Не след дълго разбрахме, че започваме да губим неща, които сме смятали от Бога дадени; че ни предстоят трудни години при всеки посвоему, но продължихме да описваме епохата, в която живеем, като "преход". Преход към какво? Коя беше точката, в която трябваше да пристигнем? Или да ни бъде дадена? Или да извоюваме?
Като чете човек новини от рода на тази, че някой е бил принуждаван да работи 32 часа без прекъсване, разбираш (ако вече не си го разбрал), че всеки си има своя преход. Тези шивачки са извървели своя път до времената на Зола и Дикенс; времена, в които работиш, колкото ти кажат, без да смееш да гъкнеш, без да се надяваш някой да скочи в твоя защита или някой да сложи юзди на господаря. Тези шивачки са извършили своя преход. Те са стигнали до своята крайна точка. Късметът, който са изтеглили, е някъде век, век и половина назад. А може би бъркам. Може би не са се върнали назад, а са направили крачка встрани в историята на човечеството. Защото за работен ден от 18-20 часа съм чел, но за работен ден от 32 часа не съм. Може би съм чел малко.
Трогателно звучи признанието на шеф от Инспекцията по труда, че "такъв фрапиращ случай в близките години не е имало в областта". Милият, той сигурно не знае, че случаят е с ранга на цивилизационен рекорд!