Пред скъпия олтар на Отечеството

Мисля, че тези думи не звучат никак пресилено за Матей Шопкин, който с безспорното си дарование и завидно творческо усърдие, в продължение на повече от половин век си завоюва водеща позиция сред авторите на родното патриотично поетично слово от първия ни литературен ешелон. Ярко свидетелство за това е и най-новата му поетична книга "Български напеви", която фондация "Устойчиво развитие на България" предложи на читателите. Това издание е своеобразна поетическа антология, в която авторът е заселил стихове, които, макар че притежават чудесни художествено-естетически стойности, не са публикувани досега. А те са безспорно неделима част от онази талантливо излята лирична струя, която отново, за кой ли път, легитимира Матей Шопкин като творец, който твърдо и неотклонно отстоява високите си човешки и творчески принципи на избраното художествено поприще.
Неговите стихове са вълнуващ, възторжен химн, синовно преклонение пред красотата и обаянието на родната земя, героичното й минало и скъпия свиден олтар на Отечеството. В поетичното му слово отекват незаглъхващи омайната песен на птиците, зеленият ободряващ глас на ширналите се поля и жита. То ни милва с гальовната ласка на вечерника, спуснал се от синеещия се в захлас Балкан, литнал в безбрежната синева на необятната вис. Стихът му упойва с живителния дъх на чернозема и окосените ливади, с приспивния ромон на Росица и Янтра. В него често оживяват и милите и нестихващи спомени от младостта му, избуяла в гимназиалните му години в легендарния старопрестолен Търновград. И всичко това е сродено завинаги с личността му и хилядолетната България. А с нея поетът свързва неугасващия голям огън на сърцето си, защото там
...зоват пробудени полята
с далечен, черноземен глас
и тръгват моите селски братя
и пеят в утринния час.
.......................
не съм ли аз при тези хора,
тогаз и хляба ми горчи.
             ("При изгрева")
Поетът не може да остане чужд на безнаказаните уродливост и падение в обществото и това предопределя и респектиращото присъствие на социално-гражданската проблематика в "Български напеви". Страданията и злата участ, споходили народа, резонират болезнено в сърцето му:
Боли ме, до полуда ме боли,
като гледам как народа страда,
как тлее в политически лъжи
и мълком чака милост и пощада.
             ("Дървото на живота")
Подобна минорна тоналност ни обзема властно и когато се пренесем в тягосната атмосфера на стихотворенията му "Състояния", "Попътни строфи", "Навсякъде" и мн. др. За отбелязване е обаче, че авторът никога не пада духом:
Ще продължавам в стихове
да се раздавам, да обичам,
да се стремя към върхове
и българин да се наричам.
              ("Попътни строфи ХV")
Всеки стих прибавя нови интересни щрихи към богатата човешка и творческа личност на поета Матей Шопкин и в "Български напеви" съзнателно избягва да ни шокира с фрапиращи стилно-езикови похвати или със самоцелни и ненужни художествено-естетически одежди на стиха. Но това не му е попречило да предложи стегнато, дълбоко емоционално и силно въздействащо поетично слово, което завладява с горещата си актуалност. И това навярно го прави знаменосец на днешната ни патриотична и социална поезия.