Празник на възкресяването, на момите и природата

Петра Ташева

"Лазар иде, хоро води!" - така се пеело някога в нашите пролетни народни песни за Лазаровден! Този ден бил един от чаканите, жадуваните пролетни празници. След дългата и студена зима жените, момите и момиченцата очаквали с нетърпение зеленината да обвие земята, храсти и дървеса да се събудят от сън, да повее южнякът, да понесе мирис на цъфнали овошки, на пъстри цветя.
Хубав български празник бил Лазаровден - денят, в който Христос възкресил брата на Марта от Витиния, близо до Ерусалим! И се превърнал този ден в символ на възкресяването на природата, в празник на момите и момиченцата, на неомъжената женска челяд, на която се възлага великото природно тайнство да продължи човешкия род.

Възкресяването на Лазар

Отдалече, отрано се приготвяли те за лазаруване, което ставало седмица преди Великден - в съботния ден. Шиели си пъстри премени, украсявали със синци и мъниста сукмани, ризи,  колани и пояси, виели си венчета от цветя в ярки багри.
И ето, в ранното пролетно утро, когато росата блести със сребристи капчици по младата трева, лазариците - "каките", големите моми, поемали към селската река. Тук гадаели коя от тях първа ще се омъжи тая година - по това как плуват техните венчета по водата. После се връщали в селото, обикаляли с хоров танц черквата и тръгвали по къщите. Там, в дворовете, те играели, припявали за плодородие, за здраве на стопаните. Пеели песни за чедата малки - за бебе, за момченце или за момиченце:

Разтвори се,
горо, водо,
да преминат
лазарици!
          
В този жизнен и красив нашенски обичай всяка девойка имала определена роля. Това бил един обичан ритуал, за който женското дете се приготвяло от съвсем мъничко. Защото с порастването му се изменяла и ролята, която изпълнявало то в лазаруването. Когато още се държало за полите на майка си, каките го "заигравали" с първа лазарица. После то било включвано в "театъра" на лазарските игри със собствена роля, където определени моми играели, а други пеели. Обличали го като "булка" - с червено було върху главата.
Маскирано така, то носело кошничка, в която стопанките слагали яйца, с които се отблагодарявали на лазарките за благословиите им. Малкото момиченце, което било под 6 години, се наричало "кошничарка". После момиченцето израствало, започвало "да ходи и то на Лазар" - отначало само в махалата, после - по роднините в селото. След като минело 12 години, детето вече влизало в други роли - на игралка или на певица. Така, с годините, момиченцето преминавало от роля в роля в лазарските игри, докато се задомявало.
Хубав обичай, който  се изпълнява днес само в много малко български села! Защото заглъхнаха нашите села, опустяха от млади хора. Сега там  живеят само тъжни, възрастни и немощни люде. Няма ги младите да обработват селските ниви, не се чуват машини, нито радостни викове, нито песни се пеят по къщите, нито хора се вият по мегданите! Тягостна е картината на българското село! И като че ли няма надежда за оправяне!      
Затова аз днес гледам инсценировка на Лазаровден, в която участва моята внучка Милена. Тя от бебе потропваше ритмично и се люлееше в такта на народните танци. И още от детската градина се включи с радост и желание в трупите за разучаване на народните ни танци. Ето ги сега двете, със съученичката Теодора, са малки моми лазарки. Хубави са в черните сукмани, с бели ризи с широки, украсени ръкави и с цветни венчета на главите! Гледам ги, радвам им се и в паметта ми изплува споменът за годините, когато и аз съм лазарувала на село.
Родена съм в Пловдив, но по време на Втората световна война, когато започнали да се сипят бомбите над главите на мирното население, нашите се евакуирали в близкото село Дълго поле - при сестрата на татко леля Магдалина. Мама била бременна с брат ми, а аз съм била малко над две годинки. Татко попаднал в един списък на военните, чрез който му се случил такъв "късмет", че воювал чак до Победата - до 1945 г. И като си дошъл, брат ми се плашел от него, защото не го познавал.
Той се родил тук, в селото, и мама оживяла само след намесата на познат фелдшер от съседно село. Тежки, военни години били! Но хората вярвали, че ще се върне доброто, че войната ще свърши и ще дойдат спокойни трудови делници. И в тези страшни дни пак не били изоставени нашите обичаи и традиции. Аз съм била малка, не помня времето от тогавашното ни пребиваване в селото, помня по-късните ни чести гостувания при леля, с която много, много се обичахме. Сега разказвам онова, което мама, баба и леля са ми повтаряли много пъти, та понякога дори започвам да си мисля, че тези спомени са само мои!
В семейния ни албум има една снимка, на която съм в полите на баба, а до мен е леля Дона - тя ме е къпала до 40-ия ден от рождението ми. В средата на снимката се е засмял добрият ни калеко Михал - съпругът на леля Магдалина, заради когото тя живеела на село. Любимата ни леля Магдалина е горе вляво - първата от правите. А наоколо ни са роднини, дошли на погачата на брат ми. Мама я няма на снимката - тя лежала с бебето, с брат ми.
Гледам лицата на лели, братовчеди и си мисля: "Той, животът, е бил по-силен от всичко! Даже от войната, от унищожителните бомби! Защото пак хора се раждали, пак се канели на погачи, правели се седенки, годежи, сватби!"
Мама ми е разказвала как като се раззеленило, започнали да се стягат за пролетните празници. И леля поела инициативата да ме облекат в селска носия. Ушили ми бяла ризичка с бродирани ръкави, розово тракийско сукманче. А калеко дал свинска кожа и поръчал да ми направят цървулки. И така, пременена като лазарче, лазариче, с кошничка в ръчичка, леля ме повела да лазарувам. За жалост този момент не е заснет - снимки правел батко Петьо - един от братовчедите ми, който бил евакуиран в съседно село. Но че всичко това е самата истина, се "доказа" тогава, когато у лелини събаряха старата къща, защото имаха вече нов, двуетажен дом. На тавана в старата къща намерили съсухрени моите цървулчета!
Какво ще стане с нашите красиви селски обичаи, ритуали и традиции, дали ще се съхранят живи или ще бъдат само театър? Времето и историята ще покажат след години!