Православната църква почита света Марина
Православната църква почита на днешния ден света великомъченица Марина.
Тя се родила в средата на ІІІ век и пострадала през 270 г., по времето на император Клавдий ІІ. Била дъщеря на езически жрец в град Антиохия, област Писидия (днес в Южна Турция). Като малка баща й я възпитавал в идолопоклонство, но благодарение на слугиня християнка тя се запознала с истинската вяра в Спасителя Христос и станала убедена Негова последователка.
Когато била 16-годишна, започнало поредното жестоко гонение на християните. Много от преследваните се криели по пустини и планини. Но други оставали в градовете и се стараели да проповядват и разпространяват Божието слово. С такива хора тайно общувала и Марина. Тя много желаела да получи свето кръщение, но поради гонението нямало нито в града, нито в околностите свещеник, който да я кръсти. Това не намалявало нейната гореща вяра и искрен стремеж да живее според Христовия закон. И същевременно тя не се бояла открито да изповядва името на Иисус Христос, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение.
Пръв неин гонител станал самият й баща. Като жрец той бил ревностен идолопоклонник и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христос, започнал да я убеждава и наказва, за да се отрече от вярата си. Но тя спокойно отговорила: Аз се научих да вярвам в истинския Бог - Отец, Син и Свети Дух. На Него само принасям хвалебна жертва. Не мога на бездушни идоли да отдавам оная чест, която принадлежи на Създателя.
Тогава в яростта си бащата я предал на областния управител Олимврий, който положил много усилия да я върне към идолопоклонството, всичко обаче било напразно. Скоро от убеждаване преминал към жестоки мъчения, в които войниците често били безчовечни. Но девойката оставала непреклонна. Накрая управителят заповядал да я обезглавят. Това станало на 17 юли.
Имен ден празнуват Марина, Марин, Маринчо, Маринка, Маринела, Марчо, Огняна, Огнян.
Едноименният храм в Пловдив отбелязва своя празник.
Литийно шествие по повод храмовия празник на Митрополитския храм „Света Марина“ в Пловдив тръгна в неделя от църквата „Света Богородица“. То беше предвождано от копие на чудотворната икона на Света Богоридица Божигробска. В шествието се включиха свещеници от епархията и архиереи на БПЦ. То завърши в храм „Света Марина“, където се отслужва празнична архиерейска вечерня.
Тази сутрин от 9,00 ч ще се отслужи празнична литургия, която ще бъде възглавена от митрополит Николай.
Ще бъдат изложени за поклонение и мощите на Света Марина.
В 11.30 часа в двора на църквата ще има празнична фолклорна програма, а в нея ще се включат детски състави и групи.
Днес храмът „Света Марина” е разположен в подножието на южните скалисти склонове на Трихълмието или по-точно под едно от седемте пловдивски тепета, известно като Таксим тепе в гр. Пловдив на ул. „Д-р Вълкович” № 7. За първи път за този храм споменал през 1578 г. немският пътешественик Стефан Герлах, който по време на пътуванията си из Балканите отседнал за няколко дни в Пловдив. Според него в града тогава съществували осем храма и главният от тях бил „Света Марина”. В него редовно се отслужвало богослужение и там се намирало и седалището на митрополита.
През 1589 г. голям пожар изпепелил до основи дървената конструкция на храма. Христолюбиви българи от града се мотивирали, събрали кой каквито средства имал и възстановили изгорелия храм. Но възможностите тогава били такива, че храмът отново бил построен от дърво. Поради тази причина нов пожар от 1611 г. пак опожарил дървената църква.
През средата на ХVІІІ в. отново църквата била опожарена. Сред първите ктитори при въстановяването й били хаджи Андон, Константин Маврудиоглу, Коста Атанасов и свещеник Яни. След това видният пловдивчанин Иван Коюмджиоглу заедно с други христолюбиви местни жители събрали още средства за довършителните работи на храма. Окончателно той бил завършен през 1783 г. по времето на тогавашния пловдивски митрополит Кирил. През 1828 г. започнала изработката на нов иконостас за храма, амвон и балдахин за Светия Престол. Майсторите резбари, които извършили това, били Коста Коци и Коста Пасико от Мецово, представители на Дебърската резбарска школа. Те работили иконостасъа цели четири години. Той бил направен от орехово дърво върху липов скелет. Венцеслав Константинов в една своя статия, поместена в сп. „Курорти”, кн. 4 от 1979 г. описва този иконостас в стила на литературните майстори и го представя като изключителна монументалност. Той пише: „ В цветните орнаменти на иконостаса взимат участие най-красивите български цветя. Тук откриваме стилизирани рози и божури, разцъфнали карамфили, маргарити и макове, зрели слънчогледи. Сред ажурните извивки на дървото изникват плодове – грозде, смокини, нарове. Вплетени са различни пойни птици – славеи, дроздове, чучулиги, разпознаваме орли, щъркели и гълъби, а също и фантастични същества, рожба на артистичното въображение на майсторите – змейове, дракони, крилати лъвове, ангели и херувими... Целият иконостас представлява чудна завеса от растителни и цветни спирали, прелестна песен на радостта, тържествен химн на живота. Виждаме как майката птица храни рожбата си, по-нататък свиреп лъв държи голям боздуган, а библейският Самсон разтваря устата на лъва. Проследяваме борбата между птица и змия, докато една сърна в бяг е захапана от ловджийското куче. Шестокрил ангел се рее над друга ловна сцена, в която е изобразен ловец с пушка и гарван с огромна човка. На царските двери изпъкват фигурите на Свети Георги, който убива змея, и на Свети Димитър. Техните изображения са включени в изящната плетеница – сред нея се открояват два огромни дракона, държащи в устата си чепка грозде, от което кълве мирен гълъб. Тази дълбока символика изразява всечовешката жажда за радост и укротено от пагубни страсти битие”.
Главният ктитор, който дарил средства за изработката на този уникален по своята същност иконостас, бил Душко Петков Моравенов от Копривщица, баща на видния възрожденски писател Константин Моравенов. Последният в своето съчинение „Паметник на пловдивското християнско население” пише: „На 1820 лято влезе Душко Петков и стоя пет или шест години (в църковното настоятелство), може и повече, че не помня, в негово време владиката Паисия Стамболията покани махленците да направят темплото на черквата, че нямала, но беше олтарът преграден с дъсчено едно просто темпло. За направата на новото довели майстори от Мецово и подкачили една работа скъпа, т. е. от орехово дърво, което и днес съществува в черквата и им коства огромно количество пари. Освен него амвонът и покривката на светата трапеза са направени по волята на Душко Петков, както свидетелстват тефтерите му и записките на таладурите (резбарите).” Запазен е също и един протокол от 17 март 1836 г., от който става ясно, че майсторът резбар Йоан Пашкула от село Мецово, който изработил олтара и украсата на светия престол, е получил за това уговорената сума от 22 570 гроша.
За целия този период от 1455 г., когато на митрополитския престол бил владиката Дионисий, та чак до 1906 г. църквата „Света Марина” била катедрален храм на пловдивската гръцка митрополия.
В днешния си вид църквата била изградена през средата на ХІХ в. и по-точно през 1851 г., когато тя била съзидана от основи с камък. Новият храм вече бил по-голям и по-представителен от стария, тъй като османците премахнали ограниченията за размерите на християнските църкви по това време. При изграждането му работили тогава майсторите от прочутата Брациговска школа, ръководени от Никола Томчев – Устабашийски. По своята същност църквата представлявала типична за възрожденския период базилика, състояща се от три кораба, разделени помежду си от два реда колони с капители и полукръгли арки между тях. Куполът e с многостенна форма. В западната част на храма храма се намира открита колонада – нартика, която e изписана с библейски сцени от зографа Никита Одринчанин през 1858 г. Общо сцените са 29, като 24 от тях са старозаветни. „Отвън осемнадесет обли каменни колони изразяват околовръст свод, та се получава сенчеста артика, под която наивната зография представя множеството библейски сцени. Редят се Соломоновият съд, страдащият Йов, Давид побеждава Голиат, Самсон убиива лъва, Медната змия, намирането на Мойсей в реката, Мойсей получава скрижалите, молитвата на Мойсей, ангел Господен прегражда пътя на Валлама, братята на Йосиф го продават в Египет, Исаак благославя Иакова, изгонването на Измаила и неговата майка Агар, Лот бяга от Содом, Каин убива Авел, грехопадението на прародителите, всемирния потоп.” – Н. Алваджиев
Когато започнало изграждането на новия, по-голям храм, направеният по-рано резбован иконостас бил демонтиран и щом църквата била завършена, той отново бил поставен. Отляво на царските двери на този иконостас била поставена иконата на Божията Майка Света Богородица с Младенеца Иисус, а отдясно – иконата на Спасителя Христос. И двете били изрисувани от Станислав Доспевски през 1868 г. Иконата на Рождество Христово и тази на Свети Йоан Предтеча били изписани от Никита Одринчанин и били оценени като едни от най-добрите образци на българската възрожденска живопис. А иконите на Свети цар Борис и Свети Климент Охридски, намиращи се отдясно на царските двери, били изработени от художника Георги Балджиев. В притвора, над образа на Света Марина, са изписани и образите на 12-те апостоли. Над тях е Иисус Христос с вдигната за благослов ръка. Днес в храма има и икона на първия просветител на град Пловдив – свети апостол Ерм.
„Люнетите на прозорците отвън са покрити със синя украса и красиви железни решетки. Особено разнообразие е постигнато във външния вид на фасадата с облицоването с брациговски дялан камък около прозорците и вратите, ъглите на постройката и главния корниз, както и някои други части, каквато е абсидата.” – Н. Алваджиев
Храмът бил завършен окончателно през 1856 г., когато бил най-тържествено осветен от тогавашния пловдивски митрополит Хрисант в деня на Св.Св. Константин и Елена – 21 май.
В храма се съхраняват днес и две стари певници. Те имат осемстенна форма, украени са с инкрустирани костени и
Друга важна забележителност на храма е владишният му трон. Той бил изработен през 50-те години на ХІХ в. от представителите на Дебърската школа – Димитър и Антон Станишеви.
В северната част на двора, над входа, е построена дървената камбанария на храм „Света Марина”. Тя била завършена през 1869-1870 г. Представлява отделна от храма постройка и събужда любопитството на всеки, който посети храма. Висока е около 17 м. и е изградена на шест етажа, които започват от земята, като всеки следващ етаж се стеснява над предходния. По този начин се образуват красиви сенници според мнението на Никола Алваджиев. Изработена е от здраво дъбово дърво и представлява уникална по своята същност архитектура, велико произведение на църковното строителство през ХІХ в. Върху прозорците на камбанарията са монтирани медни решетки. Писателят Венцеслав Константинов пише за тази величествена кула следното: „А медните решетки върху прозорците на кулата подсилват ажурното въздействие на нейния силует. Тук металът и дървото са се обединили в неповторимо съзвучие от цветове, обеми и форми.” Реставрирана е през 1953 г. Днес „Света Марина” е единственият пловдивски храм с най-голям брой камбани. Храмовият празник се чества на 17 юли, когато според православния календар се почита паметта на света великомъченица Марина. В храма се съхранява като голяма светиня и частица от светите мощи на света великомъченица Марина.
plovdivskamitropolia.bg