Посланията му и днес тревожат душата

Доц. Елка Дроснева

40 дни не достигнаха на нашия Бачо Кольо, на Шефа, физически да влезе в третото хилядолетие. Но с идеите и деянията си отдавна беше влязъл в него. Честита бях 28 години от живота си да общувам с доцента, отпосле с професора - кога по-често, кога от дъжд на вятър. А като изследовател на историята на историческото познание, вклрючително на неговото творчество - от години. Днес си мисля, че неговият личностен живот съвсем обективно ми очертава картината на едно поколение. Не само българско. На една България, на една Европа и изобщо на един свят, видял какво ли не във времето от 1931 г. до края на второто християнско хилядолетие.
Николай Генчев беше Личност, и то ярка. Няма никаква опасност два спомена да го видят като един и същ човек. Не говоря за детайлите, а за усещането за човешко присъствие. Защото всеки от нас е първо човек, после упражнява някой си занаят. И защото ярките личности никога не оставят еднопосочни спомени за себе си. Това е може би част от загадките на живота.
Умееше да бъде благодарен. Никога не забрави своите Николаевци. Говореше се, че вложил усилия родното му село да бъде признато за град. С удивление разказваше уменията на съселяните му да общуват с природата; забавляваше се със смешките им; когато можеше, им водеше свои близки и приятели от колегията. Да им даде кураж и гордост - що учен професорски свят им идва на крака. И докрай си остана локомотивец. "Заради баща ми. Той беше железничар...", свенливо споделяше с нас, очакващите да е левскар с неговите си пристрастия към Апостола на Свободата.
Боготвореше университетските си учители. Особено някои от тях. Можеше с часове да разказва - а умееше! - за Христо Гандев. За вицовете на Александър Бурмов и за умението му да направи лекцията си (ако спешно се наложи) такава, че всичко да си изчел, пак такова нещо като онази ми ти лекция няма никога нито да си видял, нито ще видиш. И за Димитър Косев - колко е земен, каква хубава боб чорба прави, как те гощава с удоволствие и колко е непоклатим, като тръгне да се бори за младите срещу поредните държавно-партийни приумици, пък после и да даде на младежта малко акъл за някои тънкости в отношенията държава - интелигенция. И много обичаше да подчертава: ако Косев не ни беше доайен след 9 септември, щяхте да видите какво щеше да й се случи на българската историческа наука.
Щедър човек си беше. Каквото беше научил, и в чиято истинност се беше уверил, обичаше да споделя с другите. Десетина монографии и стотици статии и студии доказват готовността му да сподели наученото с другите. Те са само част от посланията му към своя ден и към идващото тогава трето хилядолетие.
Обожаваше работата си със студентите. За нашия, ръководен от него "Кръжок по История на България" към едноименната катедра в Историческия факултет, легенди се носеха през 70-те години на ХХ в. Не всички влязохме в науката, пък и които влязохме - с различен успех. Но не е това смисълът на един кръжок. Важно е в него да дадеш вяра на хората, че не са избрали специалността по погрешка, а по убеждение. В онези времена нашият доцент съумя да изведе целия факултет с почти всичките ни преподаватели и с колеги от БАН на международна студентска научна сесия в днешния град Априлци за 100-годишнината на Априлското въстание. Да не говоря за последвалите Плевен (1978) и Преслав (1981). Или за Първия международен симпозиум по университетска българистика в Смолян (1981). И за много още негови идеи, реализирани благодарение на организаторските му умения.
Но няма да забравя колко се бори да наложи темата за възрожденската интелигенция. Разбирай: за интелигенцията въобще, която винаги е трън в очите на политическата класа, та и светът днес е там, където се намира, вместо на някое по-добро място.
А лекции четеше скучно, директно от написания си текст, без сякаш да го интересува какво става в аудиторията. Поне с такова впечатление останах от единственото си посещение на негова лекция в съседен курс. Виж, в избираемите спецкурсове беше друг: "отелваше ни вола" от работа, но с всеки от нас работеше така, като да сме на индивидуална консултация. Не би бил пълен този спомен, ако не спомена поне още две качества на Николай Генчев. Категорично верен на приятелите си, особено на студентите си от знаменития факултетен випуск 1956. И както си тичаше като живак насам-натам, несекващ хумор бликаше от приказките и поведението му, често с пеене и припяване - най-много на френски шансони. А понякога изчезваше изведнъж и от целия свят. После се появяваше на пазара поредното му изследване, често скандализиращо обществото, властта, колегията дори.
Колкото до самия него, мисля за достойнство, дето не воюваше с по-възрастните от него - освен от принципни позиции. А с млади - никак, или може би заради мързела им само. Накратко - обичаше да събира хората. Не да ги разделя - нали и без него можеха да се разделят?! И сега Николай Генчев, сигурна съм, отново ни събира. За спомен, за размисъл, за песен и смях...