Поглед от Айфеловата кула към българското кино

Интервю на Димитрина ИВАНОВА
 

Красимира ГЕРЧЕВА е завършила кинознание във ВГИК- Москва. Дълги години работи като активен кинокритик. Автор е на книгите "Естетика на анимационния филм", "Феноменът българска анимация" и "Киното вчера и днес". Преподавател в Кинофакултета на НАТФИЗ "Кр. Сарафов" и няколко години негов заместник-ректор. От 11 години живее в Париж, но следи процесите в българското кино. По покана на Националния филмов център тази година беше гост на Варненския фестивал "Златната роза".

- Как през изминалите години успяваш от Париж да следиш процесите в българското кино?
- По няколко начина. Единият са панорамите, които се организират във френската столица. Не са много чести, но са изключително полезни. Освен това от време на време се връщам в България и гледам, каквото успея.
- Какво те впечатли най-силно на тазгодишния Варненски фестивал?
- Най-напред смяната на поколенията. От всички, включени в състезателната програма, филми девет са дебюти. Така че тазгодишният фестивал може да се нарече фестивал на българското младо кино. Нямаше филми на познати от години режисьори и сценаристи, на автори от моето поколение, но на по-младите от мен.
- Това поколение талантливи и обещаващи момчета и момичета - възпитаници на НАТФИЗ, на които ти преподаваше, някак не успя да се справи с бариерите, които постави пред тях времето.
- Затова пък най-младите успяват. И ми беше любопитно да разбера как виждат те света. Най-напред трябва да кажа, че в професионално отношение филмите им са много издържани. Като цяло това поколение демонстрира високо ниво на владеене на кинематографичния занаят. На второ място - наличието на пробивност, на многообразни пътища, за да намерят пари и да правят кино. Макар че, общо взето, си личи, че филмите и като жанр, и като драматургия са организирани, пригодени към един много икономичен бюджет. Това стеснява картината, ограничава я откъм разнообразие.
Имах удоволствието да гледам "Източни пиеси" в Париж и не крия, че този филм ме потресе. Сега ми направи впечатление темата за насилието. Насилието - независимо от средата, то съществува. Хората се поддават да го вършат, да отвръщат на насилието с насилие - независимо богати ли са или бедни.
- Филмите предлагат ли изход? Защото това би бил изход, видян от едно цяло поколение в активна възраст.   
- За съжаление нито един не предлага изход. Дори филмът "Кецове" с неговите два финала не вдъхва оптимизъм. Тази безизходица лично мен ме плаши.
- Тя със сигурност е рефлексия на нашия свят, на живота, който жевеем.
- Посланието да бъдем по-добри, по-толерантни присъства индиректно. Американското кино ни приучи на щастливи финали, хепиендът приемаме с известна ирония. Тук видяхме търсенията на младото поколение - да са в движение, да се стремят към нещо ново, нещо различно - и търсейки го, попадат пак на същото... Разбира се, имаше и други филми, например "Аве". Това е също филм на движението: героите тръгват нанякъде, срещат се с хора, някои стават повече или по-малко добри. Той също е издържан в черки краски, но има някакво благородство. Ако говорим за моите лични предпочитания на този фестивал, това е "Аве". Малко е разточителен във визията, защото действието се изчерпва бързо, но филмът е сполучлив. Хареса ми и "LOV.NET", макар щастливата развръзка на всички истории да поражда някои съмнения. И, разбира се, "Корави старчета". Въпреки странната си съдба този филм се гледа с изключително удоволствие. Защото се движи по една фатална граница: ако стъпи малко наляво, ще стане сантиментален; ако кривне надясно - ще мине в не толкова добър вкус. Но балансът е спазен. И тук го има грозното в живота, но по друг начин поднесено.
- Стана дума за нещо изключително актуално: финансирането на българското кино. Има Закон за киното, който не се спазва. Заплашени сме от предстоящи "нулеви" години. От прекъсване на кинематографичния процес - и то във време, в което националното кино е в подем, когато зрителите се завръщат към него. Затова кинематографистите се надигнаха на протести.
- То си е за протести, разбира се. Но трябва да се търсят и други пътища, иначе няма да има кино. Права е гилдията да се тревожи, защото българското кино тръгна напред. Получава високи оценки на престижни международни фестивали, зрителите се завръщат в киносалоните. На хората им омръзна да гледат еднотипни американски филми. Преди 20 години гледахме малко, но най-доброто. Сега минахме в другата крайност, ама така е по целия свят... Не бива да се допуска вълната на зрителското внимание към родното кино да се размие.
И в същото време искам да обърна внимание на още нещо. Разбрах, че след като средствата са отпуснати, никой не следи какъв продукт се е получил. Като даваш пари, имаш право да изискваш качество. На тазгодишния фестивал имаше филми, включени в програмата по право - защото са финансирани от Националния филмов център. А качествата им далеч не заслужаваха фестивално представяне. Не мога да давам съвети, нито пък имам право да изисквам, защото съм вън от ситуацията.
Но младите хора, с които се запознах и разговарях във Варна, ми дават надежда за бъдещето на българското кино.


"Имах удоволствието да гледам "Източни пиеси" в Париж и не крия, че този филм ме потресе..."


"Дори филмът "Кецове" с неговите два финала не вдъхва оптимизъм. Тази безизходица лично мен ме плаши."


"Ако говорим за моите лични предпочитания, това е филмът "Аве". Малко е разточителен във визията, но е сполучлив."


"Хареса ми и "LOVЕ.NET", макар щастливата развръзка на всички истории да поражда някои съмнения."