Поезия

Петър ДИНЧЕВ е роден в с. Патриарх Евтимиево, Пловдивска област. Завършва гимназия в Асеновград, след което - българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е редактор в смолянския окръжен вестник "Родопски устрем", зав. отдел във в. "Кооперативно село", зам. главен редактор на в. "Земя". От десет години е главен редактор на списание "Читалище - 1870".
Автор е на книгите: "Няма греховна любов", "Диво чувство", "Малка вселена", "Развързани пориви", "Къде го чукаш, къде се пука", "Дяволиада", "Звезди на българската народна музика", "Подарено време","Горчиви сонети", "Озарение", "Когато душата ти плаче" и др. Носител е на Наградата на Съюза на българските писатели за поезия, Националната литературна награда "Иван Нивянин", "Сребърна лира" на Съюза на музикалните и танцови дейци и др. Член е на СБП.
Днес Петър Динчев навършва 75. Честито!

Настроение

Обич стара ли прозвънна,
порив див ли заискри -
иска ми се да потъна
вдън родопските гори.
Да ме плиснат небесата
със зелена ведрина.
Грижите си да отпратя,
болките да отстраня.
Изворът на птича песен
кротко в мен да ромони,
да ме вика тропот весел
на побягнали сърни.
С вятъра-другар да скитам
в грейналата планина.
И да пия без насита
бистроструйна тишина.



* * *

Изгряла мека доброта
разнасят птиците невинни.
Пак дебне студ, а пролетта
те викат с песните си химни.
Къде да стъпи тя, къде-
утеха своя да намери-
стихията снега преде
и лед заключва всички двери.
Но те за нищо на света
не биха спрели песента си.
И все тъй молят пролетта
с цветя земята да поръси...
Заслушан в тази песен нежна
с мечти и вяра се зареждам.


Родопско хоро

Играят родопчани. И потръпва
земята като сладкогласа лира.
Не луда страст - от знойните им стъпки
дълбоко настроение пулсира.

Пристъпят бавно, думкат по тревата
и ехото с подвикване събуждат.
Усмихнат вятър, чакал край гората,
се хваща на хорото им задружно.

Прокудени от мъки и неволи,
под ключ са съкровените мераци.
Жените китка здравец са заболи,
мъжете са изпилили мустаци.

Играят родопчани - всеотдайни
и прави като боровете кипри.
А слънцето - голяма каба-гайда,
горещата си музика изсипват.

В лицата радостта им не залязва.
В очите - само доброта разлята.
Това хоро забавено е празник,
разрипал не нозете, а душата.


Асеновград

Възседнал якия си корен,
тъй много стар, тъй много млад,
живее горд и непокорен
и все усмихнат моят град.

Високо горе бяла крепост
сънува славни бойни дни.
Поела слънце в бели шепи,
реката ситно ромони.

Къщята с мургави прозорци
се вглеждат, кротки и добри.
В очите на добрите хора
човешка преданост искри.

Вечерникът - сърдита хала,
опъва клони и звъни.
Вървя по уличка заспала
и търся свойте младини.


* * *

За прости радости мечтая.
С човечност да съм обграден.
Една любов да ме омайва.
Добро да буди моя ден.

В дома ми топлина да има,
да скача шумно детски смях.
Да няма върху мойто име
ни черна кал, ни златен прах.

В очите хората да гледам.
Пред злото да не свивам врат.
Животът ми да бъде щедър
на нежни песни и на цвят.

Не искам празник до безкрая.
За прости радости мечтая.


Истина

    На Николай Хайтов

Тоя свят в лъжи е омотан.
Мътна подлост в тоя свят се стича.
От цивилизация - аман,
нужни са ни сокове първични.

Стига букаи от правила!
Дрехите на нормите са тесни.
Искаме да махаме с крила
и да гоним литналите песни.

Да ни брулят млади ветрове,
чистота да гребнем от ефира.
Дивото сърцата ни зове,
дивото в душите ни напира.

Никаква подправеност и грим -
истината няма синоними!


Извисяване

       На Бойка Присадова

Не крача само по пътеки лесни,
препъват прагове и мойте дни.
Но в сънищата ми напират песни
и щура гайда весело ситни.

На челото ми устрем е положен,
в очите ми се блъскат ветрове.
Гласът ми пак възкачва се на Рожен
Орфеевия дух да призове.

Да слезе от митичните селения
при вечните родопски красоти.
Да чуе песента ми вдъхновена
над ридове безкрайни как лети.

Започва от високо моят път
и няма стръмнините да ме спрат!



Измама

Някакъв капан зловещ ни хвана.
Демон зъл кръвта ни обузда.
Туй ли е мечтаната промяна
и жадуваната свобода?

Гордостта ни хлипа на колене.
Мрак достойнството ни окади.
Небесата рухнаха строшени
и под креп са ясните звезди.

Няма дързък порив да припламне
и в очите не звънтят лъчи.
Смачкано е всяко чисто знаме.
Химнът на възторзите мълчи.

Гняв ни дави, но утеха няма -
страшно е да тръгнеш след измама.


Накъде

Отчаяние. Мъка. Посърнал народ...
Остра болка душата ни подло изгриза.
Изпързаля ни този коварен живот,
а ни дърпа сега и последната риза.

Накъде да вървим? Сякаш смерч побеснял
овършал е със злоба страната ни цяла?
По села и градчета вие дива печал,
безнадеждност навред е сърцата прояла.

И остава какво? Да вървим без компас
в тоя свят, накъдето очите поглеждат.
Но земя обетована няма за нас
и България пак ще е нашта надежда.

Ада страшен преминали, виждаме Рая,
но дали и кога ще го стигнем, не зная...


Отнесен

     На Ана Александрова

Под мекото небе вървя отнесен
по някакъв измислен, ведър свят.
В душата ми напира бистра песен,
в очите ми се смее крушов цвят.

Облизал камъните, весел ручей,
приплясква и немирно ромони.
Полегналият храст - бездомно куче,
сънува най-щастливите си дни.

Препуска утренникът без посока,
от страст и нетърпение обзет.
Една тополка - тънка и висока,
играе своя причудлив балет.

А моята душа с надежда странства
на думите в широките пространства.