Поезия

Иван Барев е роден с. Денница, Ямболско. Завършва българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Дълги години работи като учител в селата Ст. Караджово, Лесово, Крумово, Победа, Везенково, Люляково, Подгорец и в Ямбол.  Директор е на училищата в с. Звездец и Снежа Русенско.
Автор е на 15 книги, сред които, "Звезда в безкрайността", "Опиянение", "Изстрели в нощта", "Към далечни брегове", "Целебен извор", "Висота" и др.

Май

Небесата къде ли са литнали
с тази песен на дивите гълъби?
Как ръцете си да не простра,
за да хвана оная Зора,
подарила сив пух на тополите?
Няма нужда за мен да се молите.
Първа вест! Ей я - събота вън.
Пие влага с хобот всеки кълн!

Белотата на сливите ми шепти:
- Не са малко щастливите!
Ала себе си ти разгадай.
Всяка вейка е накит от май.
А от здраве разлюшкани къщите
със гергьовска любов се прегръщат те!
Звездолет ли потегля? - Мотор!
Где ме викаш ти, литнал простор?

Ветроходства, минете бодилите!
Вдъхнал крехкия полъх босилеков
сред градините цветни поспри.
Стих за честни ръце сътвори.

Връх далечен пред тебе потрепва.
Речна птица. Чий нов глас отеква?
Тази пъстра земя те люлей!
С този пролетен призив: Живей!



          * * *

Във краен селски дом
               с асми обкичен и с бръшлян -
благословение в съня ми -
               отново искам да осъмна.
Луна - безгрижна, старовремска -
               развява треперлив гердан.
Овошките вещаят здраве,
               а аз пак нови звуци шепна!
Под стволи и листа,
               и гранки отвсякъде напира в мен
онази приказка,
               която ме освещава с горска свежест.
Напразно някои ми казваха -
               след време да съм променен.
Ще си откъсна цвят от дюлята,
               ще бъда млад,
                    ще бъда Нежен!



Покрай реката

Полегнах в сянката на габъра.
          Днес подмоли не ме привличат!
Наднича раче от реката
          и крушеви листа шумят.
Върти се мокра песъчинка
          и плувва в белота кокиче.
Разпънал синята си дреха,
          протегнато цвърчи денят!
Под мене мравка ме пощипва -
          облъкатени сто въпроса.
С детинското си любопитство
          лалугер скитник ме следи.
Днес от гората нямам тайни,
          ревнивост своенравно нося,
раззеленила се е цяла тя,
          по-огласена от преди!
Реката бяга недолюбена
          с вързоп от сенки, с ято спомени.
На клончето играе птиче.
          Хлапак под мен е хукнал бос.
Ах, тези сълзи недогледани -
          по теменужен жар отронени!
Подсвирква ми като приятел
          от храстите разчувстван кос.



Дом край пътя

Покрай баири, над предели коси
долавям как се ниже звук след звук.
През тактове и кръгов бяг на оси
тук някой сякаш свири на дудук.

Край моя дом препускат две посоки -
за Малко Търново и за Бургас.
И двете не веднъж така кръстосвам.
Къде съм по-желан, не зная аз!

И в късна нощ през влажните ми стаи
пътуват лъкатушни светлини.
Приижда ред поне да осъзная,
че някой все за нещо ме вини.

Модерни автобуси, мерцедеси,
принцеси, микробуси... Ей ги, виж!
Ту уморени пътници, ту в полет весел
сам можеш не веднъж да откроиш.

Нашествие ли нечие си скътал?
Как гуми пеят, свирят, громолят!
Край временния мой дом, покрай пътя
замаян, разпрострян, кръжи светът!

О, кратка нощ!
Как дълъг е денят!



Заслушан в сенките

Заслушан в шепота на планината,
аз бих ви казал толкова неща
за плисналата бодрост в необята,
за приказните тайнства на нощта,

за чистата усмивка на всемира,
за кротостта, за сивите скали.
За миг, през който и дъхът ми спира.
За вик, през който силно ме боли.

За мишците, поели напрежение.
За удара от мнимия приятел.
За пламналото в мене обновление.
За ведростта на моя прям характер!

В дъждовна нощ от покрива как чука
натегната от прах и сажди капка.
Или тъмата как ридае глухо,
в кахърите ми днешни как проплаква!

Заслушан в сенките на планината,
в усоето й, в мъх, в зелени дебри,
аз чувам нещо властно и крилато,
към полетите нейни как ме тегли.

И аз ли съм човекът, който волно
най-силните слова ще изрече?
Приел доброто с благост, доброволно,
като река то в утрото тече!



Яворoв в Поморие

Дали ти оставаше време да гледаш морето
до златния пясък, до солената глъч приютен
или си решил да избягаш от него в неподозирано светъл,
доотприщил кепенците и протегнат към идното ден?

Кали-Кали-Калиопа колко силно те зове!
Лора с благовидна страст шепне твои стихове.
И като предсказание към теб е захвърлено времето,
за да имаш неслучайните рифове, омагьосали китния бряг.

Вътре в тебе табуни, табуни на хергелета прииждат.
Бурята с трясък свой се въззима,
а вълните бучат. Преповтарят. Клокочат.
- Но, поете, ще дойдеш ли пак?...

          
 

Утеха

Звук ли плавен там нейде затихва
или пулс нечий тук ще замре -
сякаш сам си улучен от изстрел,
кой прокобата твоя ще спре...

А какво всъщност още е нужно,
за да нямаш ни мъка, ни срам?
Може би този свят да прегърнеш
и да станеш честит като храм!
Колко малък си ти, той - колко голям!


Оброк

Междузвездни пространства, къде сте?

Не изящни дворци покорявам.
Не рапсодии нови взривявам.

Пак пред мене бучи.
               На разсъмване.

То е утрото. Рукнали пламъци!
Тези хукнали гребени алени,
дето будят прозорците рано

на любимото странджанско село,
дето кара кръвта ми рождена
да обича от силно по-силно:

от дедите ми страшни
             ДО ВЕКА тук на земята
България- тази кърмилница свята!


Безсмъртие


Безсмъртието е в прибоя,
           че си с мечтата още жив,
в кокичето, в страстта и в тоя
           безгрижно разпилян мотив!
Ту в Луда Яна, ту в Марица,
           ту в нечий позабравен глас.
Ту в земен Ад, ту в райска птица;
           ту в пълен мрак, ту в звезден час!
То вечно дирене е, жажда,
            която мълчаливо ражда.