Поезия

От редактора

Скъпи читателю!
Петър Доневски е гостувал нееднократно на страницата на приложението за литература със своите разкази. Болката от разрушаването на българското село и разграбването на България звучи и в неговата поезия, която представяме.
Приятно четене.

Стихотворения от Петър Доневски

Родна къща
                                    
Селският двор...
И старата ми родна къща...
Която никога и никому не бих продал...
Какво към тях понякога ме връща?
И какво в тях остана?
Широките лехи с цветята...
Чемширите зелени... Герана...
Асмите... Тишината...
И свидният ми спомен
за дядо, баба, татко и мама...
Колко къс е земният ни път,
годините ни неусетно отлетяват,
животът ни е кръстопът след кръстопът
и само спомени след нас остават.

Селска вечер  

   На Петър Динчев

Летен полъх вечер лъха
над гори и над поля
и в душата ми навява
дъх на къпани жита.

Нощта се плъзна над полето
и в равнината здрач злати,
а после приказно в небето
Всемира злато позлати.

И потънал пак в омая,
щастлив с хиляди звезди,
заспивам кротко и си зная,
че лично Бог, че Бог ми го сътвори.

България

Една си ти и една ще си останеш,
Българийо скъпа... Майчице добра...
Земя моя... Кърмилнице свята,
В безсмъртни песни от певци възпята.

От тебе имам мощ и сила,
Ти гордост си за мене... Вяра, светлина,
Затуй съдбовно те целувам, мила,
Скъпа майко, тиха и добра.
    
Обичам твоите равнини и хълмове, Балкана,
И въздуха, и чернозема, и простора,
И знам, че топлата ти гръд кърмила
Герои... И родолюбци, земни хора.

И знам... Аз втори избор нямам... Ти си ми съдбата,
Сърцето ми за тебе бие и тупти,
Където и да скитам по земята,
Майка си ми Ти... И само ти. И само ти...

За мене ти си топъл дом... Отечество богато
Единствената ми опора... Капитал...
И шепа пръст срещу реки от злато,
На никого и никога не бих продал.
              
Затуй и в приказна, и прелестна чужбина,
За нищо никога не ще замина.
А когато легна кротко да умра,
Гроб искам, майко, гроб в твоите недра.

Ти ли си това, Европа?                                                                                          

Да вярвам ли?
Когато чезне моят роден дом,
Когато чезне моят хубав град,
Когато чезне моята свещена Родина...
Ти, Европа си тиха и невъзмутима... И гледаш...
И не усещаш моята болка сърдечна...
Помръква моят стар Балкан... И равнината...
Бавно и обидено загиват селата,
Напускат земята ни нашите деца.
Това ли си, Европа... Това?
Не, не-е-е... Аз не разбирам
твоите приказни ценности,
Не разбирам тая стара Европа,
дарила света с мъдрост, упование и светлина...
А мойта Родина потъва в гибел, тежка беда
и ми чертае скръбна и тъмна съдба
със залези тревожни и необратими,
с тежка обида, покруси необозрими...
Не, не те разбирам, Европа...
Аз... Аз разбирам само моята България,
С топло бъдеще, светло начало, възход,
с българско слово, слово заветно,
С българска обич, надежда, сърдечност...
С българска вяра и българска вечност.

На  селото

Няма днес по-голям грях да се закрива училището на децата
в българското село... Няма...
И не усеща ли някой това, че след
училището
идва залезът на селото...
Но животът не е само едно поколение...                                 

Топъл полъх вечер ляга,
гали къщи и мери,  
и селата пак заспиват  
тихи, скръбни и сами.
И няма детски смях и песен,
ни школски звън и веселби,
тук - там старец, в минало унесен,
на пейка стара дреме и мълчи.
Село, село... Сега си есенна тъга,
останало със спомени предишни.  
без сватби, кръщенета, без деца
и само с надежди лишни.
Нямам село, нямам дом,
Няма кого да прегърна,
Бурно демократичният прелом
В пустош всичко преобърна.
Но-о... Почакай, залез безпощаден,
Недей ми носи още тъмнина,
Аз вярвам в обичта, в доброто
И в селската надежда, светлина.    
                                
Обидени души

Къде остана оня весел селски двор  
С палавото мое детство...
С обичта на мама, тати, селският събор,
Събрал и смях, веселие, и приказно наследство?
Къде е моят роден дом, градината с цветята?
И вечерният лъх на тихото поле,
Донесъл мириса на билките, житата,
И кой ли равнината така безмилостно ми взе?
Обичам тая тиха мълчалива равнина
И въздуха, и чернозема, и простора,  
Родила с много обич, теглила  
Герои от трудовите селски хора...
Сега стоя пред къщата... Осъден и бездомник странен  
 В двора с бурени... Прозорците разбити... И  вратата...
И като гост, от никого неканен,
Тръпна тихо, с болка в главата.
Простете градски улици, площади...
От никого не искам градско опело,  
Но легна ли покорно в земята,  
Искам гроб в мойто сиротно село.

Обичам да оставам

Обичам да оставам в равнината,
Да срещам изгрева и залеза като жътвар,
И вятърът немирник да погали
Житения ми лек загар.

Прекланям се пред равнината моя,
Живота в нея опознах,
В нея се родих, израснах
И в нея тихо побелях.

Надежда

Срещал ли съм те или си мечта
В сънищата късни, бели
Или тревожно сребърна луна
В която лудо млади са копнели?
Години много с тебе извървяхме
По прашни пътища, завои,
Потънали в сълзи и смях живяхме,  
За да открием залив за покой.
Какво че имаме студени бръчки
И сребърни са редките коси?  
Нас ни стига огънят от съчки
И топли ще са нашите души.  
Седни да си починем... След толкоз изпитания  
И не гледай на света тревожно,
Имам теб... И пориви, мечтания  
Да те обичам още... Още е възможно.