Поезия

Лъчезар ЕЛЕНКОВ е роден на 21 юли 1936 г. в с. Горни Лом, Белоградчишко. Завършил е Московския нефтен институт и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
Работил е в Радио София. бил е главен редактор на сп. "Дружба", секретар и главен секретар на СБП, пълномощен министър и директор на Българския културно-информационен център в Москва, главен редактор на "Славянски вестник", директор на в. "Български писател". В момента е главен редактор на в. "Жарава" и директор на в. "Моята вяра".
Автор на 28 стихосбирки и поеми, между които "Отвесни градове", "Забранена трева", "Континентални кратери", "Брод на образи", "Гранитово", "Писма за Левски", "Здравей, вещице, здравей мила", "Молитва за Македония", "светлина от лебед", "Дневен фенер".
Член е на Съюза на българските писатели.

В музея на Созопол

Амфора
      като чувство.

През сините смокини
като слънце излизат
младите гъркини.

Амфора
      като метафора.

Под южните платна
напомня тя една страна,
където робите изкусно
създавали изкуство.

Амфора
      като форма.

Точна и строга,
като опровержение
      на бога.




Поет

    ...В мъките нощем родената дума!
               Вл. Маяковски

Как да потънеш в думата, от теб сънувана,
за да се слееш със душата й?
        Как да хлътнеш в нея
        и намериш път към слънцето?
        Как да влезеш?
Вратата спи залостена!
Прозорците димят зазидани!
        Чувствата встрани отскачат
        и ядрото не достигат.
А мисълта кръжи край бронята
на думата недоверчива.
Тогава?
Послушай най-лиричния
сред дишащите в теб човеци:
        "Думата чрез ласка се превзема!"
И ти с крило на гълъб влюбен
        бронята докосваш.
Като събудено от лъч лале
отваря бавно чашата си тя.
        Върху буквите на листа се изсипват
звукът, уханието, блясъкът, цветът
на думата магична.
А другите в теб дишащи човеци
        чакат нов среднощен случай
        следващата дума с броня да обвият.

21 юли 2010 г.



Възкръснало стихотворение

             На Тамара

На Витоша във звездното легло
горяха непокорно млади
        твоята и моята съдба.

Сюблимен, Черни връх
четеше уморен над сънните морени
        морза на светулките.

Очите на елен блестяха любопитни
        пред пламналия в мрака
        модър минзухар.

Езичето оранжево дори
привлече магнетично парещия изстрел
        откъм близката гора.

Прозореца тревожен ти отвори -
сякаш искаше да скършиш злото
        във нощта пред теб.

По шията и раменете бели
        теменужен дъх струеше -
        водопадът тих на твоята коса.

Навън гранитите поглъщаха
        смъртта край каменната лодка -
        хижата Алекова.

Като камбана разлюляна
        под крилото на зората
        звънеше непокорната трева.

По щиковете й зелени
        тъжният Всемир разпръснал бе
        огромна кървава сълза.

1972 - 2011 г.




За нещо друго,
когато загиваше Търново

Свалете си чалмите!
Това е Търново.
        Град на градовете,
        царствен и божествен,
        янтарен и кръгъл
        като слънце.

Ятаганите-луни
        в нозете поставете!

Не е подготвен за война градът.
А е болен
        от прекрасна болест:
Ренесанс!
И вместо ризници и ножници
като кандила
във Янтра се оглеждат
черкви и художници.

А българките всъщност са Европа.

Не приличат те на вашите жени.
Източени
        и с гладка кожа,
вървят по калдаръма бял
зад яките стени.
        Но
        вървете
        в Царевец!

Сега е късно да ви върнат.
Премного сте видели от България,
за да ви изплаши тя.
Приближавате се
        сигурно и ясно
към зелените поля.

Обсаждате.
        Разбивате стените.
Невестите
        отвличате на юг.
Окървавена и широкоока,
пред ятагана лют
        стои Европа...

А вие нищо не разбирате.
Султанът само може би
е мрачен и тревожен,
че в някой ден
ще станете като България

широкооки, загадъчни и сложни.

1964 г.


Юноша

Косата - щръкнала, очите - дръзки.
Трамваят го посрещна неудобно.
Пътуваха умислени особи.
Той влезе. Целият - в дъждовни пръски.
И стана светло. Бе богоподобен.
Напомни за отхвърлени окови.

Къде е бил? С кого е другарувал?
Дали не е докоснал нещо свято?
Той дишаше не кротост, а упорство.
И ние тъмни, хлътнали във урва,
отплавахме към неговото лято.
Мотрисата затвори жълтата си порта.



Нощ край Мездра

        На Делян Дамяновски

Невидима врата отключваш.
Ти влизаш сам
в капана на нощта.
Приспива люлката на юга
под звезден прах
най-твоята тъга.

Далече някъде простенва
задъхан влак
в тунелните скали.
И ехото е вест нетленна:
- Над свой и враг
словесен мрак вали.

Добре разбираш бързописа
на ритъма,
притиснат в дефиле.
Над Искър свобода се плисва -
в галоп гърмят
стоманени коне.




Равносметка

Възпя разстреляните комунисти.
В Гранитово душата ти кървя.
Разпъваха те дългове. Към чисти
недостижими върхове вървя.

Със донкихотовци дружеше само.
Не беше плъх. Гребеше светлина.
И колко често крехкото ти рамо
изтръпваше под тонове злина.

Сега със пръст те сочат. И те удрят
за вярата в деня, от теб видян.
Но ти не се предаваш. Като в буря
от бряг към бряг се мяташ. Търсиш длан.

А утре, след жестоките разправи,
ще бъдеш, знам, отново обруган.
Защото от душата си направи
не властен замък, а изстрадан храм.