Поезия

През реката
                     
  ...при тебе се завръщам пак.
                   
  Не съм ли закъснял?

              Пеньо Пенев

Най-после всеки се завръща нейде и при някого... Окото ми
узря да поговорим. Но не от високото на паметника ти
да поговорим, не!

Ръката ми към масата замахва - чашата е празна.

Да си налеем пак от болката. Събирана в излишъци
за дните ни. Извирала за стиховете ти. И... позабравена
в сърцето ми наистина... Да си налеем пак от болката.
Че има и без вино празници. И има зли езичета.
Но има и приятели.

Забравих ли, че брод не се прехвърля сам!

Оттатък бързея е може би и моят бряг.
Но аз не се отказвам да нагазя и в дълбокото. Това
вина ли е да не разбира някой страховете ми?...

Приятелю,
защо се примиряваме със сенките? Потекло е
спокойствие, което може да погуби плувалите с нас.
Страхувам се, приятелю.

Но аз не се отказвам да нагазя и в дълбокото.

Да си налеем пак от болката. Да се отприщи глас
и да надвика гласовете, минали отсреща - може ли?
Мъжете са изгризвали ръцете си, но са издържали
на ножа, минал през сърцето им.

Най-после всеки се завръща нейде и при някого...
Дълбоко е
надникнало окото ми. Страхувам се
за страховете си, приятелю.


Живот си ти...

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
                                                          

              Пеньо Пенев

...Че пътят ти не е все още извървян
- почакай, не избързвай да си идеш.
Животът в тебе и безгрижно поживя
- ти не живя живота си безгрижно.   

Човешките си думи ти му посвети.
И стана кръстник на една епоха.
Един ли клуп спаси под гнилите греди?
Сто възела ли в трезвото надскокна?

И аз се мъча думите ти за смъртта
да нося в себе си и ги изричам
за времето преди живота да простя,
за стиховете, малко по-различни.

И по-свободни стихове да прогърмят
във кръчмата на обичта ми жадна.
Ти винаги ще си останеш много млад,
че никога пред никого не падна.

И никой във душата ти със пръстите
не позволи да рови и те задуши.
Единствено сърцето си разпръсваше,
за да те чуят - зная - глухите уши.

Ушите ми от мъртви думи ме болят -
развратни чувства ме прегръщат диво.
И идваш ти във моя неизмислен свят.
Живот си ти. И все не си отиваш... 


Всичко от живота

      Всеки друм стана тесен за двама,
      всяка радост е бременна с мъка. -
      Нека никога срещи да няма,
      за да няма след тях и разлъка.
                        Пеньо Пенев

Но ще има и срещи, Поете.
И разлъка, Поете, ще има.
И светът все така ще си крета.
От леда до жарта. И до име.

И нататък светът ще се блъска.
Подредено. Със обич. Без обич.
Нажежил и кръвта. Даже лъскав.
И дори по-далече ще сочи.

Ти какво не получи от него?
Днес и аз за какво ли очаквам?
Чух, Поете, че в мене се клеха
и надигаха пълната чашка.

Ти ли друма си хванал и дръзнеш
да си първият, който за хляба
ще се хвърли насреща измръзнал
и ще плаче горчиво, щом трябва.

Ех, горчи ми, Поете, от сладост.
И от радост очите си мокря.
А със бялото сякаш се сраснах
да го пазя-опазя от локва.

И се срещам със тебе. Не бягай,
от живота не бягай. Животът
се подпира и вдига тояга,
но не удря и с нея ме води.
 
Тъй и моята мъка през песен
се излива в душата ми, тръгва
без роденото, с дланите плесва
да повтори живота излъган. 

Недопятата песен допявам.
И със себе си срещата искам,
о, как искам да скоча и здраво
да пристъпя в живота си нисък.

От разлъката бягам и тръпна
във посоката своя, Поете.
А и мъртвият май не е мъртъв
и от гроба си щом ни присветва...



Разбита прегръдка


  Няма истина!... Няма лъжа! -
  Тежи само небе свечерено.
  Нито се радвам, нито тъжа -
  тишина... самота... и студено...
                                              
           Пеньо Пенев

И за мене - лъжа след лъжа
срещу истината да застава.
Та до мене света да теша,
че отдавна познавам и слава.

Пред кого за кого да простра
изподраната в кръчмата риза?
При добрия да съм на софра.
А при лошия и да не влизам.

И пристигам простил на света,
непростимо че в мене зарови 
и объркан до смърт ме въртя
да се крия от завист и в гроба.

А до всички, за да извървя
и страхливата дума за хляба,
със очите си палех главня,
от която жарта да разграбят.

И небето се въси над хляб,
но за който светът се разделя.
Не разбра ли какво съм избрал
за завивка и топла постеля.

Не разбра ли защо се въртя
на приятел до хляба разчупен?
Всеки идва по своя следа -
да отиде при други със чувство.

И при тебе, Поете, мълча
в тишина... самота... и студено.
Но се радвам пред тебе със чар
на живота си просто потребен.

Ти, Поете, до мене ли с грях
ще останеш избран и ще ходиш,
дето моето детство се спря
да огледа и свойта епоха.

Чакам двамата да издържим
по високи била и панели
в пъстри истини, неми лъжи,
от живота тъгата отнели...



До сухо - жажда

  Живот, живот! - на младото ми рамо
  ти сложи тежка, лицемерна длан. -
  Мечтаното е вече отмечтано,
  изпита - чашата, смехът - изсмян.
                                                    
            Пеньо Пенев

Изпита - чашата. А още, брате,
от болката си не всичко съм изпил.
И чашата насреща ще изпратя
срещу смъртта на паметник побит.

Разбити мигове след мене плачат
и ти, Поете, не мълчиш в кръвта.
В окото ти проблесва вече здрачът.
Каквото ти поиска - изшептя.

Без двойници премина сам до тука.
До тука пътя сам и аз вървях.
А още ветрове насреща духат.
И още хвърлят във очите прах.

Било е и животът да извръща,
очите да извръща от очи.
И трудно е да си останеш вкъщи,
по-трудно е до мъртъв да мълчиш.

Животът сто ли пъти във сърцето
изригва грубо - да ме укроти.
Не зная днес дали е за последно -
не искам да ми кажеш даже ти.

Пестих от думите, но не оставих
спестени от безсмислици пари.
Какво, че и животът е отдавна.
И в гроба много дълго ще боли.

Един живот, събрал сълза и лупа,
в най-плодното дърво ще натежи.
Спокоен на земята ще си тупна
и ще надигна мъртвите души...


Под звуците - кръвта

       Акордеонът пак тъжи
       в безмълвието на нощта.
       Свири, Лозане, разкажи
       на мойта мъка повестта!...
              Пеньо Пенев

Че тъжно е от песента,
която още ме върти.
Какво от нея да спестя,
когато пеем аз и ти?

Тъгата да си поделим,
сами потънали в деня.
И под размазания грим
света си тъжен да сменя.

За музиката и кръвта
бездумието изморих.
И на кого ли да простя,
че ме поведе през мъгли?

Разбрах, Поете, и изпях
най-тъжния със тебе стих.
От никого не ме е страх -
на всекиго страха простих.

Нощта без обич не заспа.
Заспа денят без обичта.
Живота подредих избран
преди, преди да се родя.

Не ме вини, Поете, днес,
че тишината ме събра
със тебе и не ме отне
от музиката на събрат.
Със тебе аз ще продължа
пътеката и повестта?
Поете, искам на мъжа
и слабостта му да простя...


За лудост мокри

    Дали ще им разкаже с памет свежа
    историята, или ще мълчи
    как избуяваше у нас надежда,
    поливана от плачещи очи...
                                                  
              Пеньо Пенев

Безпаметна ми е нощта, но утре
превръзката си сам ще отлепя -
разсънено и мъртъв ще събудя,
ще преведа през себе си и сляп.

Един ли през живота ми премина?
Един ли аз спасих от пропастта?
Епохата зареждаше и мини.
Епохата от болка полудя...

Високо си останаха очите -
очите непомътени сълзят.
Светът на лудите и днес разчита.
И днес с превръзка си е тоя свят.

Безпаметна ми е нощта, но срича
написаната ми история -
историята кой кого обича
преди съня да сме повторили.

Хорото съм повеждал и пияно -
за да подскажа ритъма играх.
Такъв си бях и никой не измамих.
Това е моят недомислен грях.

Историята красотата пръсна
във недописаните страници.
Живота извървях и с обич късна
сърцата си до жар изпразваме.

Разбрах пред син, че син не се посреща
със думите без кръв от времето.
Оглеждаме пространствата под вежди
и облаците им разместваме.

Не знам какво кръвта ще му помогне,
но знам какво ще му даде смъртта -
окото мъжко дълго да е мокро,
щом гроба си пред него изградя.

Да се изправя омотан с превръзка
- пред мене смело да я отлепи.
Какво, че времето без мен ще блъска
и го повлича в истински борби?

Историйо, не ме оставяй в гроба.
За теб в борба, епохо, побелях.
Вратата си с омраза не съм хлопвал.
Вратата не затворих и от страх.

Каквото вчера съм видял - видях го.
Каквото утре ще е - и в нощта
ще го премина пак като Идалго,
та после всекиго да посетя.

И после даже с теб, епохо, в ритъм
пред внуците да се сборичкаме.
Историята нека ме попита
защо сме се превързвали сами...

...Спокоен лягам и спокоен ставам,
наследството подреждам по честта.
Не съм помислял никога за слава.
Помни го, сине. Просто си лудях...
  
---------
85 години от рождението на поета